Работата взе лош обрат — измъкнеше ли се пъдаринът, Трънка и синовете й бяха загубени. Георги запокити подир беглеца брадвата — не го улучи. Тогава измъкна пищова из пояса си, запрегна го, прицели се и дръпна спусъка. Изстрел не последва: „Мамка ви… — изруга момъкът, не знаете един пищов като хората да заредите!…“ Майка му и Христо, появили се на вратата, му извикаха нещо, но той не ги чу; съзнаваше — сега не беше време за приказки. Съблече и захвърли настрана антерията си и с все сили се затича подир пъдарина. Колко време го преследва, това Георги никога не можа да определи — беше по-лек и трезвен, но на другия страхът бе дал крила. И все пак Георги го застигна. Някъде към Големия разлив го догони и така, както беше с голи ръце, се нахвърли върху му и падна заедно с него на земята. С една ръка стисна гърлото на турчина, та неговото „Йардъм!“ секна за пръв път от воденицата чак дотук, с другата се пазеше от пестниците и ноктите на поваления. Не мина без борба; пъдаринът бе уплашен, но не и вцепенен от страх и съвсем не се канеше да се предаде ей така, бадева. Георги нито сега разбираше, нито сетне можеше да разкаже съвсем точно как бе преминала борбата, колко пъти се бе озовавал отгоре и колко — отдолу. Той само си спомняше, че неочаквано свободната му ръка напипа костения чирен на един нож, който едва-едва се подаваше от силяхлъка на турчина. Не се поколеба — измъкна ножа, замахна веднъж, дваж… и тялото в ръцете му внезапно странно натежа. Отпусна го и се изправи, задъхан. Турчинът остана неподвижен, с лице, забито в земята, около него бе започнала да се образува локвичка кръв.83
Сега, когато битката беше вече зад гърба му, настъпи опомнянето. Георги осъзна всичко — от извършеното до възможните последици. И се залови за неотложното — да заличи белезите на случилото се. Изтъркаля трупа в реката и с удоволствие видя как придошлата вода веднага го повлече надолу. После се поизми и бавно тръгна назад към воденицата. И едва сега разбра къде се намираше — не беше предполагал, че се е отдалечил чак толкова…
Нощта почти бе изпълзяла из върбалаците, когато се случи непоправимото — още развълнуван от преживяното, Георги не съобрази, че отнякъде се носеше конски тропот. И когато една каруца изскочи от завоя пред него, той не свари да се хвърли настрана, а само позакри лицето си. Не го бе сторил достатъчно бързо, защото позна човека, когото возеха — Йоргаки чорбаджи, вторачен в него, че чак изцъклен. „Майната му — каза си с насилено самообладание Георги. — Отде ще се сети, че съм светил маслото на петима турци…“ Но мина не повече от стотина крачки и мнимото му самообладание се изпари. Реката бе довлякла трупа на турчина дотука и така го бе подпряла на камъните, че той изглеждаше като нарочно облещен срещу пътя. Георги се огледа. На влажната земя личаха следите от каруцата. И много ясно се виждаше, че на това място тя бе спирала. Георги огледа и себе си. И едва сега забеляза, че ризата му е оплескана с кръв…
— Трябва да бягам — каза той на майка си и Христо, когато малко по-късно беше отново при тях. — Случи се най-лошото. Човек може да се надява на милост от турчин, но от Йоргаки чорбаджи…
Заедно с Христо хвърли и другите два трупа в сухия кладенец, поръча нему и на майка си как да затрупат кладенеца с камъни и да изличат кръвта от земята, как да обясняват на близки и врагове отсъствието му, накрая препаса силяхлъка на един от убитите. Майка му продължаваше да се държи — с нищо не показваше да се е загрижила, че може би да види следващия път не сина си, а само побитата му на кол глава.
83
Описаният случай, при който Георги Трънкин е убил няколко турци при воденицата на майка си, е автентичен, макар и с няколко разлики — станал е по-късно, когато вече е бил хайдутин и при брат си Христо е имал най-сигурното си убежище, както и в някои второстепенни подробности; срв. сборника Дорде е Стара…, стр. 72.