Злонамерените шеги секнаха с идването на каймакамина, а по време съвпаднаха с появяването на Йоргаки чорбаджи на хаета. Стопанинът, облечен само по донове, се показа от вратата на посрещника, огънат под тежестта на една внушителна по размери каса — дървена, но щедро ошарена с железни обковки. Да мине по стълбата беше станало невъзможно — тя гореше и вече по няколко стъпала се сриваха сред облаци от искри, та избиколи към по-оцелялата страна на хаета и хвърли касата от височината на чардака, после скочи подир нея. Наистина дружелюбни ръце на синове и съседи го подхванаха, но не се мина без произшествие — охраненото тяло на чорбаджията им натежа, та Йоргаки тупна на една страна, изпищя и се хвана за глезена. Той обаче не обърна внимание на болката, а като ястреб се хвърли към касата. Не, нямал е повод за тревоги — посмачкана беше касата, но скобите й я бяха удържали при падането на калдъръма, та нейното съдържание, за което можеше само да се гадае, си остана тайна за зяпачите.
Като че ли повече нищо не можеше да се направи — къщата, подхваната отвред от пламъците, гореше като факел, та беше немислимо да се прави опит за потушаване на пожара с бакъри вода. Бакърите и лопатите бяха в ръцете на комшиите, но за друго — стараеха се да не позволят на пожара да се разпростре и към техните имоти. И сякаш вече се очертаваше тъй сеирджийски да дочакат края на богаташката къща, когато един неистов глас потресе всички, цялото множество:
— Дъщеря ми!?… Жива ли е дъщеря ми!?…
Гласът принадлежеше на Евтим Димитров, който, запъхтян и разгърден, току-що се втурна в двора и разблъска тълпата. Него, общо взето, малцина от присъствуващите го обичаха, но бащиният му ужас стъписа всички, та се възцари гробовно мълчание, огласяно само от пращенето на гигантския огън. Така Евтим стигна до стопанина на пламналия дом, разтърси го за ризата и размениха по няколко думи: гневни от устата на единия и гузни — на другия. И от тях се разбра — тази нощ Златина Евтимова бе останала да нощува при приятелката си Стилиянка, а в олелията и паниката бяха забравили за нея, та тя — заспала или задушена — още беше в малката дясна собичка. Сега бе вече късно да се предприеме каквото и да било, това разбра дори и бащата, та не помоли за помощ, а само се строполи на земята, прихлупи лице и горко зарида.
И точно в този момент навалицата отново бе разблъскана и напред изскочи висок и строен момък. В ръбатите черти на лицето му и смръщените очи с виолетов оттенък мнозина разпознаха един от синовете на Бяно Абаджи — Найден. Целият излъчваше толкова необуздана решителност, че сетне неколцина от по-старите зяпачи се кълняха да са видели в него лицето на дядо му — онзи, когото навремето турците обесиха на гредата на собствената му порта.
Найден улови за ризата приклекналия в безпомощност чорбаджи Йоргаки и грубо го изправи на крака.
— Къде е момичето? — От схванатите челюсти на кмета се откъснаха само неразбираеми звуци. — За гостенката ти те питам, говедо!
Въпреки нечуваната обида момъкът не успя да изтръгне смислена дума от потресения Йоргаки. Тогава отнякъде се появи Стилиянка — също и тя по риза и с чехли на прябош85, но наметната от някого с ямурлук. Също и тя говореше несвързано, но все пак от думите й Найден и околните разбраха най-важното — всички, изглежда, са мислили, че нощуващата у Йоргакеви Златина се е разбудила от виковете и суматохата, та едва сега са разбрали, че я няма между оцелелите.
— Къде е собата, където й постлахте?
Момичето не отговори, само показа с ръка. Подът на хаета пред собата гореше, пламъците вече бяха обхванали и вратата.