— Има ли прозорец от другата страна?
— Има — с изцъклени от ужас очи потвърди Стилиянка. — Само че през него не може да се влезе. Запречен е с ей такава желязна решетка.
— Вие бе! — извика на двамата й братя Найден. — Какво се пулите? Вървете оттатък и през железата строшете прозореца!
— Ама…
— Какво ама?! — Младежът вече не викаше, а направо крещеше. — Да се задуши ли искате? — После се обърна към двама непознати: — Елате и помогнете!
Както става в часове на нещастие, хората тръгват не след „старо и патило“, а след онзи, в когото инстинктивно са доловили воля и запазено самообладание. Същото се случи и сега — никой не се запита дали този двадесетинагодишен момък има право да заповядва над другите и да се разпорежда в чужд дом, а просто му се подчиниха. С помощта не само на двамата, но и на още неколцина, които по свое желание се притекоха на помощ, Найден донесе две окастрени дървета от купчината до дувара и ги подпря към онзи край на хаета, където пламъкът на пожара едва сега се разгаряше. Смъкна ямурлука от нечии плещи, плисна върху него бакъра на един от ония, дето заливаха външната дървения на къщата, метна го върху плещите си и — безразличен към всеобщото „ах!“ на скупченото множество — запълзя нагоре по дърветата и сръчно се прехвърли през оградката.
— Ще се откаже… — пророчески рече някой, когато го видяха там, на хаета, да закрива лице с влажния ямурлук: горещината горе очевидно беше непоносима.
Но безименният пророк не позна. Извърнал се настрана, Найден пое няколко пъти дъх, пък с лудешки скокове се хвърли към вратата на собичката. За малко го загубиха из погледите си — той просто изчезна сред пламъците. После се появи там, в сърцето на пожара. Изобщо не опита заключена ли е портичката (после се разбра, че Златина е била спуснала мандалото отвътре), а връхлетя с рамото напред и заедно с дъските й и с пламъците не влезе, а рухна вътре.
За секунда или десет Найден загуби съзнание. Опомни се от кашлицата, която раздираше гърдите му. Огледа се с мъка — не само заради мрака в стаичката, но и поради гъстия пушек в нея. За разлика от повечето сливенски къщи, в собичката имаше одър а не менсофа. И от одъра, неестествено повалена настрана от кръста надолу и облегната на едното рамо, се провиждаше неясна фигура в бяла риза; ще речеш — истинско привидение от приказките.
Момъкът направи усилие да преодолее замайването, да събере силите си. Успя, но само наполовина — изправи се и се движеше, но краката си чувствуваше странно омекнали. Отиде как да е до одъра и дръпна завивката. В този момент при вратата лумна огън и в светлината му зърна девойката; беше виждал дъщерята на Евтим чорбаджи, ала сега не я позна — така сгърчено и с увиснала челюст беше лицето й. Промуши ръце под нея и я повдигна; друг път навярно не би усетил тежестта й, но сега едва не се катурна под нея. Повлече крака към изкъртената портичка, а срещу него, сякаш огнено дихание на приказен змей, се провлякоха лакоми езици пламък. Колкото и да беше със замъглен мозък, Найден ясно осъзна, че е неспособен да се провре обратно през огъня — липсваше му сила да измине тичешком тези десетина крачки, още повече и с товара в ръцете си. Върна се назад и долепи двете лица — своето и на безжизнената Златина — до изкъртеното прозорче. Зад него пращеше и се разгаряше огънят, топлината обгаряше тила му, но дробовете му алчно поглъщаха свежия въздух и разпращаха свежест и сила към цялата му снага. Девойката в ръцете му, изглежда, също усети живителния досег на въздуха, защото клюмналата й като осланено цвете глава помръдна, поизправи се, устните произнесоха нещо неразбираемо. Найден поразгърди пазвата й, разтри плътта, за да върне живота в нея.
— Не се бой! — прошепна в ухото й. — Аз ще те спася. И двама ни ще спася. Само ако можеш, дръж се ей така за врата ми!…
Думите очевидно не достигнаха до съзнанието й, но ръцете й машинално се вчепкаха една за друга зад главата му. Найден смъкна ямурлука от плещите си, зави с него живия си товар, после пое до пръсване въздух в дробовете си и с все сила се втурна през пламъците. За миг му се стори, сякаш не той, а огнената стихия се хвърли върху него — облиза го от всички страни, изсуши до болка очите му, една пламтяща греда се стовари току зад него, че дори засегна задния му крак. Колко време беше бягал през огъня — секунда или цели часове, — това момъкът никога не разбра. Изведнъж обаче жълтата стена изтъня пред погледа му, мярна се горящ пармаклък и зад него долу — протегнати ръце. Найден хвърли към тях повитата в ямурлука девойка, а сам се строполи върху оградката и заедно с нея се преметна долу. Калдъръмът стремглаво полетя насреща му, но някой — беше кръщелникът на баща му, Панайот Хитов — скочи напред, та го пое и двамата се отъркаляха по земята. И това беше последното, което Найден помнеше…