На това място Бяно би могъл да каже твърде много неща, но се въздържа. Помнеше той, много добре помнеше по своему страшния и по своему справедливия аянин Тахир ага. И как да не го помни? Нали Тахир ага окачи на въжета Георги Силдаря, Бяновия баща? Нали пак поради някакво негово хрумване самият Бяно по едното чудо не намери гибелта си? Ала точно така, както беше по господарски жесток, Тахир ага съумяваше, когато иска и когато трябва, да бъде и по господарски правдив. Нито следа от тези негови господарски прояви не можеше да се намери във внука му, кадията. Единственото господарско в Али ефенди — и почитта на хората заедно с него — идваше само от произхода му, че беше пряк потомък на Тахир ага. Нищичко друго не го отличаваше от който и да е друг днешен турски управник — като тях бе и той невежа в законите, и безмерно алчен да се обогатява чрез тези закони. Можеше ли това да се изрече в кръга на общинарите, някои от които уж бяха избрани да защищават християните, пък само раболепствуваха пред агаларите?
— Какво пък — произнесе чорбаджи Йоргаки, като вътрешно се проклинаше за колебливостта, която прозвуча ви гласа му, — да приемем, че даскал Димитър е прав. Кои да са в пратеничеството?
— Аз съм единият, пък за другите не знам — отряза поп Юрдан.
— Втори съм аз — избърза Димитър хаджи Костов. — Не искам да смятате, че съм куражлия, когато се дава акъл, пък стоя настрана, щом този акъл трябва са се превърне в дело.
Противно на Бяновите очаквания, никой не възрази срещу участието на Димитър Черното. Поразмисли той и се досети за причината — чорбаджиите си правеха тънката сметчица, че по-добре един, дето не е общинар, да представлява общината, ала да запълни едно от местата в неудобното пратеничество (тъй или иначе ще бъде търсена правда — и то правда, за която по закон се полагаше да се възмезди със смъртна казън — срещу османлия, правоверен!), което иначе остава открито за тях…
— Като премислям — провлечено каза Евтим Димитров, — комай трети, а всъщност пръв от тримата, следва да бъдеш ти, Йоргаки чорбаджи. Пръв измежду нас си, минава ти думата в конака — е, никой не може да се сравни с тебе по представителност, да те отмени.
Хаджи Гендо и хаджи Никола Феслията погледнаха въпросително към кмета; чакаха те да угадят мнението му, за да го подкрепят начаса. А в това време чорбаджи Йоргаки се поразмърда неловко на мястото си, почеса се без нужда по двете гънки на врата.
— Прав си и не си прав, Евтиме. Вярно, Мехмед Салих бей — той говореше за каймакамина — ме почете да ме тури кмет на общината, викат ме за съвет и в конака. Но за останалото не ми се виждаш прав. В пратеничеството аз не трябва да бъда.
— Щеше да ме удари дамла, ако беше рекъл обратното — уж на себе си каза Кутьо Ганчев, но всички го чуха.
— Ама ще попиташ — защо? — продължи Йоргаки като се престори, че подмятането на Кутьо не е стигнало до ушите му. — Защото ние трябва да си оставим нещо за запас. Нали разбираш — за в случай, че пратеничеството ни бъде отрязано. Съм ли аз в пратеничеството и ни отрежат, отрязали са ни из корен; не съм ли, тогаз вече ще се намеся аз, кметът. А на кмета не се казва „йок“ така лесно.
— Че тогава няма да се рече „йок“ още на пратеничеството, ако в него е и кметът — подхвърли Панайот Минков, но думите му бяха заглушени от шумната подкрепа на двамата хаджии — Никола и Гендо, — които се надпреварваха да изразяват одобрението си:
— Виждате ли, тъй трябва да се мисли — за всичко отдалече…
— Така постъпва и добрият военачалник. Не праща той наведнъж цялата си войска, а все оставя някакъв скрит запас — за където стане нужда…
Поп Юрдан показно запуши носа си — искаше да покаже, че е доловил зловоние. Разбраха го всички, но той все пак додаде:
— Ако и туй не се казва еветчийство10, здраве му кажи!…
— Оставете — с предишната рязкост извиси глас Бяно. — Тези спорове и пазарлъци са излишни и… недостойни. Пратеничеството ще оглавя аз. Аз също съм член на общината, пък и турците дават ухо на словото ми: каквото свършим — свършим. Оставаме значи така: аз — пълномощник на общината, поп Юрдан — представител на духовенството и на пострадалия божи храм, даскал Димитър — от името на по-образованите сливналии. — Той искаше да каже „интелигенцията“, но тази дума още не съществуваше в речника на българите. — Хайде — Бяно кимна към споменатите двама, ти, отче, позакрий малко тия пищови, че не подобават нито на сана, нито на одеждата ти, и да тръгваме!
10
„Евет“ на турски значи „да“; „еветчия“ — човек, който на всичко казва „да“; в случая „еветчийство“ е побългарено производно от „еветчия“.