— Ама как, веднага ли? — запита учудено Кутьо Ганчев и адамовата му ябълка пак подскочи, сякаш аха-аха да се покаже от устата му. — Ще заварите Мехмед Салих бей още по донове, Бяно Абаджи…
— Толкова по-добре. Клепалата са ги стреснали, ранното ни явяване ще им покаже, че този път наистина не ни е до шега. Хайде!
И той се отправи към вратата. Поп Юрдан и Димитър хаджи Костов го последваха без колебание.
— Господ да е с вас, братя! — широко се прекръсти Йоргаки чорбаджи, но тримата не обърнаха внимание на пожеланието му.
На долния край на стълбата, която отвеждаше от метоха, понечи да ги спре непознат младеж — с широко добродушно лице, алафранга дрехи и нов-новеничък фес на главата, ала те и нему не обърнаха внимание и с решителни крачки се отправиха към конака.
4.
Когато тримата излязоха, в метоха задълго се възцари такава тишина, че пукането на вощениците и на пламъчетата в кандилата се носеше шумно и оглушително. Дали от притеснение, или за да запълни с нещо неприятното мълчание, Панайот Минков се надигна от мястото си и угаси и едните, и другите. Здрачът, който изпълни стаята, сякаш даде знак да се отприщят незаглъхналите страсти.
— Не ме е яд, че се измъкна от дълга си — заядливо откри престрелката Кутьо Ганчев, — а че като ни разправяше разни врели-некипели, мислеше, че ти вярваме.
— За кого говориш, Кутьо? — изпъшка в сянката на ъгъла Евтим.
— Да си кажа правичката, думата ми беше за чорбаджи Йоргаки. Но сега на драго сърце причислявам към нея и твоя милост.
— Ти похулваш чорбаджи Йоргаки? — в един глас се възмутиха хаджи Никола Феслията и хаджи Гендо. — Че и Евтим Димитров?
— Димитриади — поправи ги Евтим. После отново се обърна към Кутьо Ганчев: — И с какво двамата с кмета заслужихме гнева ти?
— За това, че сте първенци на народа само по име. И когато има келепир. Пък дойде ли работата да се заложи име или сигурност, изхлузвате се като мокър сапун. Зер не се правете, че не знаете — всеки от вас двоицата тежи в очите на турците колкото ония тримата, че и повече.
— За Бяно Абаджи това може би не се отнася — вметна Панайот Минков, — него турците тачат за многократно проявената мъдрост и за почитта му към тяхната вяра, ала в общи линии си прав.
— Така, прав е значи! — избухна Йоргаки. — И аз съм се изхлузил като сапун, така ли?
— Можеш да крещиш като мюезинин, обаче то си е наистина така. Ти, Йоргаки чорбаджи — и Евтим Димитров, заедно с тебе, — си направихте хитричката сметка, че нямате изгода да отивате напреки на османлиите дори и за такова свято дело като защитата на поругания ни храм. Не ви е полезно да ви се извади име на непокорници, нали? На безразсъдници, дето дръзват да искат казън за един от Мохамедовите следовници? И на драго сърце предоставихте това благоволение на неколцина, за които отнапред можем да се обзаложим, че още щом ги видят, и ще им рекат: „Щом са такива като вас християните, хак ви е, че са ви обрали църквата!“ Ето какво направихте вие… макар че, измъквайки се като пръдня из гащи, се постарахте да скриете клинченето си зад какви ли не благовония и големи думи.
— Ти… Ти… Ние… Аз… — опита се да каже нещо Йоргаки, но като не знаеше какво, та не съумя и да го започне. Като се умори да слуша напъваниците му, вместо него се обади Евтим Димитров:
— Ти изрече една глупост и половина, Кутьо, ама хайде да приемем, че си прав. — Гласът му си оставаше равен и спокоен, с нищо не издаваше да преживява обида или срам от изобличението. — Да приемем, че си прав, казвам, пък нека да преминем на друго. На тебе, Кутьо Ганчев, например.
— На мен ли? — Върлинестият Кутьо се огъна и гледан отстрана, заприлича на запетайка или даже на скоба. — Какво за мен?
— Ами например за това, че ти, който така с лека ръка раздаваш наляво-надясно правосъдие, не помисляш да дадеш съд и над себе си.
— Над себе си ли? — продължи да се чуди другият.
— Точно така, над себе си. Когато видя, че ние с кмета Йоргаки се изхлузихме като сапун, защо, човече и праведниче, не предложи себе си? Хайде, да оставим Бяно Абаджи, неговата дума тежи в конака. Ала защо ти не предложи да заместиш дели-поп Юрдан, когото османлиите зоват „хайдут папаз“, или младия даскал Димитър Черното, който за нас може да значи нещичко, пък за турците не е нищо повече от един брадат ябанджия, чиито потури още намирисват на градешка болта