Без да се колебае, Църен се заизкачвал по стръмната канара, защото на изток се била явила вече оная бледа ивица, която показва, че слънцето няма дълго да се забави.
Трудно било катеренето. Ръцете на момъка се разкървавили, дрехите му се изпокъсали. Ала, макар и бавно, той се изкачвал все по-нагоре. Ето вече достигнал издатината под върха на канарата и над главата си видял да блести в предутринната дрезгавина хубавата чаша. Църен застанал неподвижно да чака дивите кози, както го научил баща му. Не чакал дълго: при първите лъчи на слънцето те се появили. Изправили се до ръба на канарата, до чашата, и се загледали на изток.
Момъкът набрал в гърдите си въздух и изкрещял с всичка сила. От уплаха козите се замятали насам-натам. Една бутнала чашата и тя полетяла надолу. Църен ловко я подхванал и я мушнал в пазвата си. Тозчас отишъл при хан Санад и я сложил в нозете му. Ханът го попитал:
— Как можа да извадиш чашата от морското дъно?
— Не от морето я извадих — отговорил Църен, — свалих я от върха на крайбрежната канара. В морето ние виждахме само образа й.
— Кой ти каза това?
— Сам се досетих.
Ханът повече не го разпитвал и го пуснал да си иде.
Като научили, че Църен успял да вземе златната чаша, хората много се зарадвали; почнали да го хвалят заради неговата мъдрост, която ги избавила от яростта на повелителя.
На другия ден хан Санад отново повел народа си на път. Дълго вървели. Най-после дошли до една безводна равна земя. Тя била толкова обширна, че накъдето и да погледнеш, краят й не се виждал. В нея нито храсти, нито тревичка растели. Жаждата замъчила и хора, и добитък, ала никъде не срещнали нито река, нито поне изворче.
Ханът разпратил на четири страни съгледвачи да дирят вода. Всички се върнали уморени и казали, че навред, докъдето стигнали, видели само нажежена, попукана от жажда земя.
Изплашил се народът: какво да направи; та да се спаси от страшната смърт.
През нощта Църен отишъл при баща си. Старецът пак го попитал:
— Защо си тъй нажален, сине?
— Страшна смърт ни чака, тате. Това е последната глътка вода, която запазих за теб. Никъде на тая земя няма ни река, ни изворче.
Старецът му рекъл:
— Отвържи една тригодишна крава. Пусни я сама да върви, накъдето си ще, а ти тръгни подире й. Там, където тя се спре и почне да души земята, копай и ще намериш вода.
Рано преди изгрев Църен отвързал една тригодишна крава и я пуснал да върви, накъдето си ще. И тръгнал подир нея. С наведена глава тя заскитала насам-натам. Накрая кравата се спряла на едно място, почнала да сумти шумно, да души земята и да рие изсъхналата пръст.
Църен извикал неколцина мъже и им рекъл:
— Елате дружно да копаем! Тук ще излезе вода.
Всички се заловили за работа. Дълго копали вкаменилата се от пека земя. Когато изкопали дълбока дупка, от дъното й бликнала студена вода.
Напили се и хора, и животни; свестили се, развеселили се.
Хан Санад повикал Църен и го попитал:
— Как можа да намериш извор в това безводно място?
Момъкът отвърнал:
— Намерих го по различни белези.
Ханът повече не го разпитвал.
След като всички добре си починали, продължили своя труден път. Много дни вървели, прекосили безкрайната пустиня, навлезли в една гориста планина. Тук решили да нощуват. Разпънали шатрите, запалили огньове. През нощта рукнал пороен дъжд и угасил всички огньове. Помъчили се людете да запалят отново огън — напразно. Праханта се била навлажнила.
Три дни валял дъжд. На четвъртия някой забелязал как далеч, на една височина, мъждука светлинка. Хан Санад заповядал начаса няколко души да отидат там и да донесат огън.
Затичали се пратениците да изпълнят ханската повеля. Изкачили височината и намерили под една елха голям огън, край който седял и се греел ловец. Всеки взел по една запалена главня, ала докато я занесе при хана, дъждът я угасял. Връщали се на няколко пъти напразно: никой не можел да опази главнята от дъжда. Разлютил се хан Санад, обезглавил пратениците и изпратил други. Но и те изгубили главите си.
Църен не дочакал да му вземат главата, ами отишъл при баща си:
— Тате, твоята мъдрост избави народа ни от две беди. Научи ме сега какво да сторя, че да донеса огън — да се сгреят людете и да се спасим от гнева на хана.
Бащата рекъл:
— Не бива да носиш запалена главня — дъждът ще я намокри и угаси. Вземи едно гърне, напълни го с въглени и го похлупи. Така ще можеш да опазиш огъня.