Разбира се, първият човек, който научи за тази хипотеза, беше Ян; само с него можеше да разговаря Вал като с равен. Старецът изслуша навъсен думите на младия си началник, после го прекъсна остро:
— Глупости!
— Не ти подхожда да говориш така — възмути се — Бих могъл да си помисля, че ми завиждаш. Няма за какво — с мрачна ирония отговори Ян. — Ти ми разви една несвързана теория, от която аз отдавна съм се отказал. Искаш ли доказателство? Ето пълното уравнение, което реших…
Извади писалка и върху един лист написа няколко формули. Пред погледа на Вал се стрелна величествена светкавица.
— Нали виждаш, нещата са много по-сложни — продължи старецът и накъса на парченца изписания лист. Но на Вал той не му беше необходим повече. Умът му още беше озарен от светлината на онези уравнения, които отразяваха собственото му откритие, погледнато от друг ъгъл. На математическата му душа те обясняваха много повече неща за Ян, отколкото цял разказ. Тяхната проста и хармонична връзка беше доказателство, че старецът каза истината: той отдавна ги бе решил.
— Хайде да се разходим по терасата — предложи Ян. Голямата работна площадка беше пуста. От единия до другия край на хоризонта се простираха само пясъци, над които се издигаше огромно и червено слънце. С последователно и ледено ожесточение Ян започна да трупа доказателства против теорията за антипространството. Известно време Вал го слуша с усещането, че присъства на тренировката на някакъв титан. „Самият факт, че сме открили формулите поотделно, доказва тяхната обективност — ликуваше Вал. — А ако неговите са по-красиви, моите са по-задълбочени. Да, в неговите уравнения липсва нещо…“ Изведнъж Вал се ужаси. „Защо той не пожела да види моите уравнения?“
— Какво искаш да прикриеш с тези аргументи? — попита той Ян. — Какво става с тебе, приятелю? Старецът рече уморено и тъжно:
— Ти си млад и вироглав.
— Не — възрази му Вал. — Аз не съм вироглав и ти не си завистлив. Има нещо друго. Някаква страшна тайна… Но още не проумявам каква е… Защо нямаш доверие в мен? Ето, аз ще ти кажа всичко. — Той извади от джоба си един бележник и трескаво изписа една страница. Подаде я на Ян. — Виж — продължи Вал и внимателно погледна стареца, — от общата система на моите уравнения произтичат странни последици… — Ян пребледня. — Съотношението между пространство и време се получи от нелинейното уравнение на системата пространство-антипространство… — Ян се обърна с гръб към Вал и се загледа в слънцето, което се беше издигнало високо над хоризонта. — Ако моята формула се окаже вярна, тя ще има смайващо приложение. — Ян сведе поглед към земята, сякаш слънцето го ослепи. — Даже не смея да си представя това приложение. Изведнъж заключението на Айнщайн се превръща в банален извод… Помисли: времето се освобождава от оковите на пространството, както енергията се отделя от материята! И обърни внимание: в моята формула факторът време може да бъде със знак минус. Разбираш ли какво следва от това?
— Способен ли си да умреш за една идея? — прошепна Ян.
— Защо ме питаш — развълнувано промълви Вал. — Не се ли го разбрал досега?
— Ти си един клет човечец, но гениален фантазьор — тихо, горчиво и гальовно се засмя старецът. — Забелязваш ли какво е около тебе. — Посочи с ръка безкрайните пясъци.
Вал погледна и сякаш за пръв път видя пустинята.
— Какво става с тебе… с нас? — като в сън измънка. Ян го погали нежно по челото и тихо промълви на ухото му вълнуващи думи:
— Синът ми умря на фронта. Ти не приличаш на него. По-скоро приличаш на мене. И аз те обичам като мой син и като себе си. Помоли ме да говоря откровено. Ако не си в състояние да умреш за една велика идея, спокойно бих те убил, въпреки че те обичам.
Вал преглътна буцата, която застана в гърлото му. Започна да премисля нещо.
— Толкова ли е страшно?
— Спомняш ли си „Физици“ от Дюренмат? Тези, които са ни приели на работа, не са по-добри от Матилде Занд, завладяна от мисълта да покори света. Вярно е, че нашата позлатена тъмница не е приют, а сред специалистите около тебе няма нито един, който да се представя за Нютон или Айнщайн. Но така наречените твои подчинени са пипала, поставени да изсмукват идеите ти. Ти си Мьобиус…
— Аз ли?!
— Да, момчето ми. Запитал ли си се някога защо Дюренмат е избрал за героя си тъкмо това име? Както откривателят на повърхността с едно лице и на пространството само с две измерения, така и Мьобиус от пиесата живее единствено в абстрактния план на науката и си въобразява, че може да се откъсне от действителното бреме. Той знае, че ако неговите уравнения бъдат използвани от безскрупулни хора, могат да се превърнат в оръжия. И все пак е проявил наивност, като е повярвал, че правейки се на луд, ще реши дилемата. А ти, победителят на времето, би бил еднакво смазан от размерите му.