— Искам да спя — замаян, каза Вал. — Или да се събудя.
— Имаш ли смелост да влезеш в хронотрона?
— Готов съм да вляза в каквото и да е само да поспя. — Качиха се в твърде тясната кабина на апарата. — Къде мога да полегна?
— Ето тук. — Човечето му показа някаква маса с един крак, над която имаше прозрачен свод. — Това е леглото. Ще бъдеш в безтегловност. Сънят ти ще бъде много приятен.
— А, щях да забравя. Загаси външните светлини. Преследват ме едни злодеи.
— Бъди спокоен. Ще направя апарата невидим. Лягай! Лека нощ.
Вал се събуди отпочинал и гладен. Непознатият собственик на апарата му поднесе три малки странни кюфтета, които бяха вкусни и заситиха глада му, после му предложи някакво питие, което вероятно беше безалкохолно, но имаше аромат на вино и ободряваше като кафе.
— Добре си живеете вие, хората от петдесет и четвърти век! — усмихна се замечтано Вал.
— Донякъде! — отговори човечето. — Сега вярваш ли ми?
— Вярвах ти и преди това, но още не мога да свикна с положението. Я ми кажи, дали всички хора от петдесет и четвърти век имат твоя ръст?
— Повечето да, но има и високи като тебе. В същност това е в реда на нещата. Влечугите пораснаха по обем, човекът се разви умствено.
Изведнъж Вал забеляза, че човечето не си отваря устата, когато говори.
— Къде е поставен предавателят, чрез който разговаряш с мене?
— Тук! — Чужденецът посочи две плочки на гърдите си, прикрепени на блузата му. — Просто, нали?
— Хората от твоя век имат ли имена? — с известна злъч попита Вал.
— Разбира се. Собствено име и една космическа цифра. Аз се казвам Аст 10 на 73-та + 3. Никога не успях да се примиря с тази математическа щуротия, макар и да признавам, че е полезна.
— А твоят хронотрон как работи?
— Не ми задавай такива отегчителни въпроси. Техниката винаги ми е била непоносима. Аз имам влечени към историята.
— Дори и принципът, по който работи машината, не ти е известен, така ли?
— О, това го знае всяко дете: еквивалент между пространство и време. Но само с това не би могъл да поправиш тази таратайка.
— Историко, спомни си кога е бил открит този принцип!
— Не викай, ще ти кажа веднага. Само да попитам паметта си. — Аст взе от рафта някаква касетка, състави едно число и отговори: — През двадесет и първи век.
— Много добре! — въздъхна Вал.
— Така че твоята идея умря заедно с тебе, но възкръсна — усмихна се загадъчно Аст.
— Откъде знаеш? Да не би да четеш мислите ми?
— Не в момента, но докато спеше, изследвах ума ти и научих най-същественото за тебе.
— О! — удиви се Вал.
— Ще ти предложа нещо. Едно интересно изпитание. Опитай се да поправиш таратайката ми.
— Аз?!
— Ако успееш, хронотронът ще бъде твой.
— А ако не успея?
Аст помълча, после се засмя:
— Тогава няма да бъде твой.
— Какво безумие! — викна Вал. — Как си тръгнал на път, като не умееш да направляваш апарата?
— Мога да го направлявам, но не умея да го поправя. Не обичам техниката. Но ти си сръчен и вещ младеж…
— Аз съм физик — отвърна Вал, леко обиден.
— Не се сърди — рече Аст. — Ти си един от неизвестните откриватели на принципа, следователно го знаеш. Ще ти дам запаметяващото устройство, за да проучиш схемите и всичките щуротии на хронотрона. Така че залавяй се за работа…
— Добре — спокойно каза Вал. — Приемам. Нямам друг изход. — Той беше убеден, че няма да може да поправи „таратайката“, но докато Аст беше с него, все още можеше да се надява…
Минаха няколко седмици. Вал се научи да използва кристалното запаметяващо устройство, което се превърна в истински учебник по хрононавтика. Самото устройство беше една удивителна машина. Цялата информация за над петдесет века беше затворена в една касетка! Много скоро Вал проумя, че, изправен пред планината от нови познания, той е като дете. Дори в началото не се осмеляваше да пипне уредите в летателния апарат. Но след това с помощта на учебника постепенно разбра конструкцията, значението и начина как да борави с тях.
И един ден на Вал му се стори, че е открил повредата. В същност дреболия — едно реле беше престанало да действува. Съществуваше възможност да премахне повредата и да провери направеното, без да пусне двигателя на летателния апарат. Но решителната проверка можеше да се направи само в момента, в който хронотронът полети във времето.
Вал и Аст разговаряха навън, седнали върху някаква странна мушама, която излъчваше прохлада. Единствено звездите светеха.