— Ще ми позволиш ли някой ден да изследвам ума ти? — попита Вал.
— Какво искаш да научиш? — засмя се Аст.
— Твърде малко неща ми каза за себе си.
— Ти си едно… дете.
— Не е любезно да говориш така. Защото това дете ще поправи хронотрона ти.
— Вярваш ли?
— И какво ще стане, ако го поправя?
— Вече ти казах: ще бъде твой.
— Но знаеш, че апаратът е едноместен. Какво ще правиш сам… тук?
— Ще се оправя някак си. Ще си взема няколко „играчки“ от кабината, а по-нататък ще видя.
— Но ние сме в пустинята. Няма да мъкнеш на гръб резервоара с водата.
— На борда на летателния апарат няма… резервоар за вода, а само един бидон с няколко литра вместимост.
— А вече пием няколко седмици.
— Казах ти, че си дете. Всяка нощ, докато ти спеше, аз правех вода за следващия ден.
— Правиш? От какво?
— От въздух. В използвания от мене съд има видоизменящо вещество… Не се плаши, получената вода не е радиоактивна, защото времето за разпадане стига до нулата едновременно с края на реакцията.
— А какво ще ядеш?
— Същият съд улавя микроорганизми от въздуха, ускорява растежа им, после отнема от тях протеините, ензимите и минералните соли. След това ги прави безвредни за консуматора и ги превръща в малки кюфтета, които ти се усладиха…
— Но ако се развали този апарат?
— Там има още един, резервен…
— Него ще ми го оставиш на мене.
— Ще ти го оставя, но ти говориш така, сякаш вече си поправил хронотрона.
— Смятам, че съм го поправил.
— Браво! Тогава си свободен да литнеш към бъдещето… или към миналото като мене. Но внимавай, ако не си го направил добре, може да експлодира.
— Ще внимавам.
— Приготви се за път.
— Готов съм.
— Тогава да си взема от хронотона няколко „играчки“ и… запаметяващото устройство.
— То ще потрябва и на мен.
— От двадесет и трети век насам можеш да намериш запаметяващи устройства във всеки склад.
— Така, безплатно?
— Разбира се. Никой не взема нещо, което не му е необходимо.
Разговаряха до зори. През това време Аст му разказа много случки от историята на Земята. На края Вал реши да се върне в двадесет и седми век, основен период в развитието на физиката в метагалактиката.
— Ще се видим ли пак? — попита Вал на раздяла.
— Не ми се вярва, но не е изключено.
— А ти? Как ще се върнеш!
— Ще набера едно число и ще се появи патрулът на времето.
— Като в приказките…
— Не. Чрез телехронопозив. — Аст извади малък клуб. — В кабинета има други, ще ти ги оставя.
— Защо досега не повика патрула?
— Да не съм глупав. За това, което ми се случи, щяха да ми отнемат един талон…
— А сега?
— Ще се справя. Не се безпокой за мене…
— Довиждане! — каза Вал развълнуван.
— Може и да се видим — отговори Аст. — Но внимавай да не стане „сбогом“ още в началото.
— Ние, хората от двадесети век, обикновено се ръкуваме при раздяла.
— Ами да се ръкуваме — съгласи се Аст. — А при нас този, който остава, прави така. — Той сграбчи ръката и главата на Вал, приложи една страшна хватка от джудо и го преметна на триста и шестдесет градуса. — Ето така. Сега върви! Ако наистина си поправил „таратайката“, след няколко сфрилини — мярка за пространство и време — ще стигнеш в двадесет и седми век.
— Ами ако експлодира апаратът, няма ли да те рани?
— Ще се отдалеча на няколко километра оттук. Ако всичко мине добре, ще се вдигаш няколко секунди във въздуха, след това ще станеш невидим, тоест ще се влееш в хроноплазмата. А ако експлодира, ще видя черна вихрушка, полетяла към небето.
Човекът с очите-опашчици гледаше към хоризонта. Изведнъж едно светещо кълбо се понесе нагоре и бързо изчезна в небесната синева.
— Всичко е наред! — продума човечето и се преметна презглава. — Време е да се хвана за работа. Ще изуча античната история на живо.
1966 г.