— Май не си в настроение тази сутрин — отбеляза Бертен, поднасяйки му калвадоса.
— А, няма нищо. Просто понякога нещата не вървят — каза Жос. — Според теб Декамбре наистина ли не може да ме понася?
— Не, защо — рече Бертен със свойствената си нормандска предпазливост. — По-скоро бих казал, че те смята за грубиянин.
— Че каква е разликата?
— Ами с времето това може да се промени.
— Времето, само времето ви е на устата на вас, нормандците. По една дума казвате на пет години в най-добрия случай. Ако всички бяха като вас, цивилизацията хич нямаше да се развива.
— Може би щеше да се развива по-добре.
— Време! Но колко време, Бертен? Там е въпросът.
— Не много. Десетина години.
— Трай, коньо.
— Спешно ли е? Консултация ли ти трябва?
— Как не. Стаята му ми трябва.
— Тогава побързай, че има и друг кандидат. Засега Декамбре се опъва, защото онзи е луд по Лизбет.
— Закъде да бързам, Бертен? Нали старият позьор ме има за грубиянин?
— Разбираемо е, Жос. Той никога не е плавал. А не си ли грубиянин?
— Не твърдя обратното.
— Видя ли. Декамбре е познавач. Кажи ми, Жос, ти разбра ли я твоята обява номер 19?
— Не.
— Особена беше, като онези от миналите дни.
— Много особена. Не ми харесват тези обяви.
— Тогава защо ги четеш?
— Защото са платени, и то добре. А Льогернови може и да са грубияни, но не са разбойници.
IV
— Питам се — каза комисарят Адамсберг — дали като съм ченге, полека-лека не ставам ченге.
— Вече го казахте — отбеляза Данглар, който се готвеше да се залови с подреждането на металния си шкаф.
Данглар имаше намерение да започне начисто, така бе обяснил. Адамсберг, който нямаше никакви намерения, бе натрупал папките си по столовете до масата.
— Какво мислите по въпроса?
— Че след двайсет и пет години в занаята може би ви е време.
Адамсберг пъхна ръце в джобовете си и се облегна на прясно боядисаната стена, оглеждайки разсеяно новото място, където се бе озовал преди по-малко от месец. Нови помещения, ново назначение в Криминалната бригада на Парижката полицейска префектура, отдел „Убийства“, близо до управлението на 13 район. Край с обирджиите, с джебчиите, с побойниците, с въоръжените и безоръжните бандити и с килограмите хартия, свързани с горното. „Свързани с горното“ — напоследък бе чувал тази фраза два пъти. Понеже беше ченге.
Не че килограмите хартия, „свързани с горното“, нямаше да го преследват и тук като навсякъде. Но и тук като навсякъде щеше да намери хора, които си падат по хартията. Още когато съвсем млад напусна Пиренеите, откри, че подобни хора съществуват, и започна да изпитва към тях дълбоко уважение, малко съжаление и забележителна признателност. Той самият обичаше главно да се движи, да витае из облаците и да действа — и знаеше, че доста хора в службата му изпитваха към него известно уважение и много съжаление. „Хартията — му бе обяснил веднъж един словоохотлив колега, — писането, протоколът е в основата на всяка идея. Без хартия няма идея. Словото подхранва идеята, както хумусът подхранва граха. Действай без хартия и още едно грахче умира на този свят“.
Ще рече, че откакто работеше в полицията, бе уморил тонове грах. Но докато се шляеше нагоре-надолу, често усещаше как в главата му покълват интригуващи мисли. Мисли, които приличаха повече на водорасли, отколкото на грахчета, но растението си е растение, идеята си е идея и след като я формулирате, никой не ви пита дали сте я откъснали от обработена нива или сте я уловили в блатото. Затова пък нямаше съмнение, че помощникът му Данглар, който обичаше хартията във всичките й форми, от най-високомерните до най-смирените — във вид на листа, на книги, струпана на купчина, навита на руло, от старопечатните издания до салфетките — нямаше съмнение, че Данглар можеше да ви достави висококачествен грах. Данглар беше съсредоточен човек, който мислеше, без да крачи, неспокоен тип с отпуснато тяло, който пишеше, докато пиеше, и който, подпомаган единствено от инерцията си, от бирата, от сдъвкания си молив и поумореното си любопитство, произвеждаше идеи съвсем различни от тези на Адамсберг.