Но зад гърба на Дамас някой убиваше. Някой, който се вселяваше в призрака му и действаше истински вместо него. Някой практичен човек, който нито за миг не вярваше в чумата и не разбираше нищо от нея. Който мислеше, че кожата на чумавите почернява. Който извършваше огромен гаф. Който не спираше да тласка Дамас към дълбокия ров, който си бе изкопал, чак до неизбежния край. Проста операция. Дамас си въобразяваше, че убива, друг убиваше на негово място. Срещу Дамас имаше смазващи улики, проточили се от единия до другия край на веригата, от бълхите до пепелта, улики, които то водеха право към доживотния затвор. Кой би твърдял, че Дамас не е виновен, опирайки се единствено на няколко жалки многоточия? Тънка пръчица срещу прииждащата вълна на доказателствата. Нито един съдебен заседател не би се замислил за трите малки точици.
Декамбре бе загрял. Препънал се бе в несъвместимостта на маниакалните познания на сеяча и крайната му грешка. Препънал се бе в пепелта от дървени въглища и щеше да стигне до единственото възможно решение — двама души. Един сеяч и един убиец. А вечер във „Викингът“ Декамбре говореше много. Убиецът бе чул и осъзнал последствията от своя гаф. Беше въпрос на часове — ерудитът щеше да доведе разсъжденията си до логичния им край и да ги сподели с ченгетата. Ставаше прекалено опасно и старецът трябваше да замълчи завинаги. Вече нямаше време да се изпипват нещата. Оставаше злополуката, удавянето, престъпната случайност.
Юрфен. Човек, който достатъчно мрази Дамас, за да иска да го закопае. Човек, който се е сближил с Мари-Бел, за да получава информация от наивната сестра. Сухо и мекушаво изражение, човек, когото бихте сметнали по-скоро за кротък и послушен, но който без страх и колебание за нула време изхвърля някой старец във водата. Насилник, експедитивен убиец. Защо тогава не е убил направо Дамас? Вместо да убива петима други?
Адамсберг отиде до прозореца и опря чело в стъклото, загледан в тъмнината на улицата.
Ами ако уредеше да му сменят мобилния, като запазят стария му номер?
Бръкна в джоба на мокрото си сако, извади телефона, разглоби го и остави частите му да съхнат. Знае ли човек?
Ами ако убиецът просто не можеше да убие Дамас? Защото престъплението щеше да му бъде незабавно приписано? Както би било приписано убийството на богата жена на бедния й съпруг? Значи оставаше една-единствена възможност — Юрфен беше съпругът на Дамас. Бедният съпруг на богатия Дамас.
Богатството на Елер-Дьовил.
Адамсберг позвъни в Бригадата от стационарния си телефон.
— Какво разправя? — попита той.
— Че старият го нападнал и че той се е защитавал. И става зъл, много зъл.
— Продължавайте. С Гардон ли говоря?
— С лейтенант Мордан, господин комисар.
— Той е, Мордан. Той е удушил четиримата мъже и жената.
— Не признава.
— Но го е направил. Има ли алибита?
— Бил у дома си в Роморантен.
— Разровете се, Мордан, проверете в Роморантен. Търсете връзката между Юрфен и богатството на Елер-Дьовил. Момент, Мордан. Припомнете ми името му.
— Антоан.
— Бащата Елер-Дьовил се е казвал Антоан. Събудете Данглар, изпратете го в Роморантен. Незабавно. Да започне да разследва там още призори. Данглар е експерт по семейната логика, особено в провалената й част. Кажете му да провери дали Антоан Юрфен не е син на Елер-Дьовил. Непризнат син.
— Защо ни е това?
— Защото е точно такъв, Мордан.
Като се събуди, Адамсберг погледна към изкормения си телефон, гол и вече сух. Набра номера на „повреди“, които денонощно бяха на разположение на досадниците, и поиска нов апарат, но с удавения си стар номер.
— Не може уморено отвърна женски глас.
— Може. Електрониката е суха. Трябва само да се прехвърли на нов апарат.
— Не може, господине. Това не е спално бельо, та като го изварите, да избиете бълхите. Това е карта с чип, който…
— Знам всичко за бълхите. Чиповете са не по-малко жизнеспособни. Искам да пренесете този в нов дом.
— Защо просто не си вземете друг номер?
— Защото чакам спешно обаждане след десет или петнайсет години. Криминална полиция — добави Адамсберг.