Често се бяха спречквали по този въпрос, тъй като Данглар ценеше единствено идеята, произлязла от зрял размисъл, и се отнасяше с недоверие към всякаква форма на смътна интуиция, докато Адамсберг нямаше предпочитания и не отделяше едното от другото. Когато го преместиха в Криминалната бригада, Адамсберг поведе борба, за да вземе със себе си упорития и точен ум на лейтенант Данглар, вече издигнат в чин капитан.
На новото място размислите на Данглар и мечтанията на Адамсберг вече нямаше да се щурат между счупените витрини и откраднатите чанти, а щяха да се съсредоточат върху една-единствена цел — убийствата. Ни то един разбит прозорец нямаше да ги разсейва от кошмара на сеещото смърт човечество. Повече никакви чантички с ключове, тефтерчета и любовни писма, чрез които да вдъхват животворния въздух на дребното престъпление, а после да придружават младата жена до вратата, предлагайки й чиста кърпичка.
Не. Тежки престъпления. Отдел „Убийства“.
Категоричното наименование на новата им работа режеше като бръснач. Отлично, точно това искаше, след като бе разплел трийсетина престъпления с помощта на много фантазиране, разходки и изхвърлени от прилива водорасли. Бяха го изпратили тук, на фронта на убийците, на този път на ужасите, където най-неочаквано се бе оказал дяволски добър — „дяволски“ бе думата, избрана от Данглар, за да посочи колко непроходими са умствените пътеки на Адамсберг.
Та двамата отбраняваха фронтовата линия заедно с двайсет и шест оперативни работници.
— Питам се — подхвана Адамсберг, като бавно прекара ръка по влажната мазилка — дали може да ни се случи същото като на крайбрежните скали.
— Тоест? — попита Данглар нетърпеливо.
Адамсберг поначало говореше бавно, спокойно обявяваше и важното, и незначителното, като понякога пътьом се отклоняваше от целта, а Данглар трудно понасяше този му маниер.
— Ами, тези скали, да кажем, че не са монолитни. Да кажем, че са съставени от твърд варовик и от мек варовик.
— В геологията няма мек варовик.
— Все едно, Данглар. Съществуват меки и твърди парчета като във всяка форма на живот, като в мен и във вас. Такива са тези скали. И понеже морето не спира да ги удря и блъска, меките парчета започват да се топят.
— „Топят“ не е точната дума.
— Все едно, Данглар. Меките парчета се стопяват, а твърдата част започва да изпъква. С течение на времето и под набезите на морето слабостта се разпилява на вятъра. В края на човешкия си живот скалата е вече само ръбове и зъби, варовикова челюст, готова да хапе. На мястото на мекото се появяват дупки, кухини, отсъствия.
— Е и?
— Е и, питам се дали ченгетата и сума ти други човешки същества, изложени на ударите на живота, не стават жертва на същата ерозия. Изчезване на нежните части, устойчивост на твърдите, безчувственост, закоравяване. Всъщност истинско падение.
— Питате се дали не тръгвате по пътя на варовиковата челюст?
— Да. Дали не ставам ченге.
Данглар набързо обмисли въпроса.
— Що се отнася до личната ви скала, мисля, че ерозията не се държи нормално. Да речем, че при вас твърдото е меко и мекото — твърдо. Така че резултатът няма как да е същият.
— И какво променя това?
— Всичко. Устойчивост на меките части — светът, обърнат с хастара навън.
Данглар се замисли за собствения си случай, докато прибираше сноп листа в една от вече подредените папки.
— Какво би се получило — продължи той, — ако една скала е съставена само от мек варовик? И ако скалата с ченге?
— Щеше да се смали до величината на топче за игра и накрая да изчезне от белия свят.
— Много окуражително.
— Но не мисля, че в природата има такива скали. Нито ченгета.
— Да се надяваме — каза Данглар.
Младата жена се колебаеше пред вратата на управлението. Там впрочем не пишеше „Управление“, а „Полицейска префектура — Криминална бригада“ с лакирани букви върху блестяща табела, окачена на крилото на вратата. Това бе единствената чистичка част на старата почерняла сграда с мръсни прозорци. Четирима работници се суетяха около прозорците и пробиваха камъка с адски шум, за да инсталират решетки. Мариз реши, че е без значение дали е управление или бригада, все бяха ченгета, при това по-близо от ония на булеварда. Тя пристъпи към вратата, после отново се спря. Пол я бе предупредил — ченгетата само ще й се изсмеят. Но се безпокоеше за децата. Какво й струваше да влезе? Щеше да й отнеме пет минути. Колкото да си каже, каквото има, и да си тръгне.