Килиите на Клемантин и Дамас бяха в другия край на помещението. Двамата играеха покер, като си подаваха картите, плъзгайки ги под решетките. По липса на жетони залагаха тиганици.
— Можахте ли да спите, Клемантин? — попита Адамсберг, отваряйки решетката.
— Не спах зле — отвърна старицата. — Не е като вкъщи, но пък си е разнообразие. Кога ще ни пуснете с малкия?
— Лейтенант Фроаси ще ви придружи до банята и ще ви даде кърпи. Откъде взехте карти?
— От вашия сержант Гардон. Добре си прекарахме снощи.
— Дамас — каза Адамсберг, — приготви се. После ще е твой ред.
— За? — попита Дамас.
— Да се измиеш.
Елен Фроаси отведе старата жена, а Адамсберг влезе в килията на Кевен Рубо.
— Излизаш, Рубо, изправи се. Ще те местят.
— Тук съм си добре — възрази Рубо.
— Пак ще се върнеш — каза Адамсберг и широко отвори решетъчната врата. — Обвинен си в нанасяне на побой и опит за изнасилване.
— Мамка му — каза Рубо. — Аз само им пазех гърбовете.
— Изключително активни гърбове. Ти си шестият в списъка. Значи един от най-опасните.
— Мамка му, нали сам дойдох да ви помогна. Да сътрудничиш на правосъдието, това не се ли зачита?
— Потегляй. Не съм ти съдия.
Двама офицери отведоха Рубо вън от Бригадата. Адамсберг погледна в бележника си. Акне, Издадена челюст, Чувствителен равно на Морел.
— Морел, кои са пред дома на Мари-Бел? — попита той, като погледна часовника си.
— Ноел и Ламар, господин комисар.
— Къде се мотаят още? Девет и половина е.
— Може би тя няма да излезе. Откакто заключихме брат й, вече не отваря магазина.
— Отивам там — каза Адамсберг. — След като Юрфен не ще да говори, Мари-Бел ще ми разкаже какво е измъкнал от нея.
— Така ли отивате, господин комисар?
— Как „така“?
— Искам да кажа по сандали? Не искате ли да ви заемем едни обувки?
Адамсберг се взря в босите си крака през поизносените кожени каишки, за да види какво не е както трябва.
— Какъв е проблемът, Морел? — искрено попита той.
— Не знам — каза Морел, който се чудеше как да даде заден ход. — Вие сте шефът на групата.
— А, това ли било, Морел? Имиджът?
Морел не отговори.
— Нямам време да ходя да си купувам обувки — каза Адамсберг, свивайки рамене. — Клемантин е по-спешна от облеклото ми, не е ли така?
— Така е, господин комисар.
— Постарайте се да не й липсва нищо. Отивам при сестрата и се връщам.
— Мислите ли, че тя ще проговори?
— Вероятно. Мари-Бел обича да си разказва живота.
Тъкмо да напусне сградата, и един куриер му връчи пакет, който той отвори на улицата. Вътре беше мобилният му телефон, който той постави върху багажника на една кола, за да прочете договора, свързан с горното. Бълхата жива. Старият номер запазен и пренесен в нов апарат. Доволен, Адамсберг го прибра във вътрешния си джоб и продължи пътя си с ръка върху джоба, сякаш за да затопли апарата и да поднови прекъснатия диалог между двамата.
Забеляза Ноел и Ламар на пост на улица Конвансион. По-ниският беше Ноел. Уши, късо подстригана коса, яке равно на Ноел. Високият със скованата стойка бе Ламар, бившият жандарм от Гранвил. Двамата мъже хвърлиха бърз поглед към краката му.
— Да, Ламар, знам. Ще си купя по-късно. Качвам се — каза той и посочи четвъртия стаж. — Можете да си вървите.
Адамсберг прекоси луксозното фоайе и се заизкачва по покритото с широка червена пътека стълбище. Забеляза прикрепения към вратата на Мари-Бел плик още преди да стигне площадката. Бавно изкачи последните стъпала, шокиран, и приближи до белия правоъгълник, върху който бе изписано името му — Жан-Батист Адамсберг.
Отлетяла. Мари-Бел бе отлетяла под носа на пазачите си. Избягала. Избягала, без да я е грижа за Дамас. Адамсберг навъсено откачи плика. Сестрата на Дамас бе напуснала пламналия терен.
Сестрата на Дамас и сестрата на Антоан.
Адамсберг тежко се отпусна на едно стъпало с плика на коленете си. Осветлението угасна. Антоан не беше измъквал информация от Мари-Бел, Мари-Бел сама му я беше давала. На Юрфен убиеца, на Юрфен послушния. На заповедите на сестра си Мари-Бел Юрфен. Обади се на Данглар, без да пали лампата.
— В кола съм — каза Данглар. — Спях.