— Данглар, имало ли е още едно незаконно дете на Елер-Дьовил в семейството в Роморантен? Момиче?
— Това се опитвах да ви кажа. Мари-Бел Юрфен е родена две години преди Антоан. Тя е полусестра на Дамас. Не го е познавала, преди да се установи в Париж преди година.
Адамсберг мълчаливо поклати глава.
— Неприятно, а?
— Да. Търсех убиеца. Е, намерих го.
Адамсберг затвори, стана, за да запали лампата, облегна се на вратата и разпечата писмото.
Драги комисарю,
Не ви пиша, за да ви улесня нещата. Вие ме смятахте за идиотка и това ми е неприятно. Но тъй като имах вид на идиотка, нямаше как, не ви се сърдя. Пиша ви заради Антоан. Искам да прочетете това писмо на процеса, защото отговорността не е негова. Аз го насочвах от начало до край, аз поисках от него да убива. Аз му казвах защо, кого, къде, как и кога. Антоан не е отговорен за нищо, той само ми се подчиняваше, както винаги е правел. Не е виновен за това и не е виновен за нищо. Искам да го кажете на процеса, мога ли да разчитам на вас? Бързам, защото нямам много време. Глупаво беше от ваша страна да се обаждате на Лизбет и да я пращате при стария в болницата. Защото Лизбет, макар да не и личи, понякога има нужда от утеха. От моята утеха. И веднага ми се обади, за да ми разкаже какво се е случило с Декамбре.
Така разбрах, че убийството на стария се е провалило и че Антоан е зад решетките. Не ви трябва много време, за да разберете кой е баща му, още повече че майка ми не го крие, и да дойдете тук. Долу в една кола вече има двама от вашите. Но въпреки това ще се измъкна. Не си давайте труда да ме търсите, само ще си загубите времето. Разполагам с много пари, които източих от сметката на онзи глупак Дамас. Имам и една африканска носия, която Лизбет ми беше дала за един празник, така че вашите хора изобщо няма да се усетят, в това отношение съм спокойна. Затова няма как, откажете се.
Ето набързо някои подробности, за да разберете, че Антоан няма никаква вина. Той мразеше Дамас колкото мен, но е неспособен да скрои какъвто и да било план. Като дете, освен да слуша майка си и баща си, когато го пердашеше, го биваше само да души кокошките и зайците, за да си излее яда. И не се промени. Баща ни може да е бил царят на аеронавтиката, но беше преди всичко царят на мръсниците, това трябва добре да го разберете. Можеше само да надува корема на жените и да ги налага. Имаше един първи син, законен, когото отгледа в коприна в Париж. Говоря за онзи превъртял Дамас. Ние бяхме позорното семейство, плебсът от Роморантен, и той никога не ни призна. Въпрос на репутация, така казваше. Затова пък по въпроса за шамарите не се пазареше и тримата с майка ми и брат ми ги получавахме в изобилие. На мен не ми пукаше, бях решила един ден да го пречукам, но той сам се очисти. А по въпроса за мангизите, даваше на мама колкото да оцелеем, защото се боеше да не би съседите да започнат да си задават въпроси, ако живеем нашироко. Мръсник, животно и страхливец, ето такъв беше.
Когато пукна, с Антоан си казахме, че не виждаме защо да не получим част от парите, след като не сме получили името. Имахме право, бяхме негови деца все пак. Хубаво, обаче трябваше и да го докажем. А ДНК тестове не можеха да се направят, след като се беше изпарил над Атлантическия океан. Но можехме да се заемем с Дамас, който си прибра кинтите, без да ги дели. Обаче знаехме, че Дамас няма да се съгласи на ДНК тест, тъй като щеше да загуби две трети от богатството. Освен ако ни заобича, помислих си. Освен ако се привърже към мен. Доста съм добра на тази игра. Мислехме наистина да го отстраним, но аз казах на Антоан, че и дума не може да става — когато отидем да си искаме наследството, кого щяха да заподозрат? Нас, няма как.
Дойдох в Париж само с тази идея — да му съобщя, че съм му полусестра, да му поплача на рамото и да го накарам да ме приеме. Дамас тутакси падна в капана. Разтвори ми обятията си, само дето не се разрева, а когато разбра, че има и полубрат, стана още по-зле. Готов беше на колене да ми падне, истински будала. Щеше да ни върви като по вода на нас с Антоан с плана ни за ДНК пробата. А щом получехме двете трети от парите, щях да зарежа Дамас. Не ги обичам особено тия юначаги, дето все вдигат перки, а иначе само хленчат. Чак по-късно забелязах, че на Дамас му хлопа дъската. Тъй като бе готов на колене да ми падне, а имаше нужда от подкрепа, той ми разказа всичко за откачения си план, за отмъщението, чумата, бълхите и останалата щуротия. Бях в течение на всички подробности, той ми ги разказваше с часове. Имената на хората, които бе открил, адресите, всичко. И за миг не повярвах, че малоумните му бълхи могат да убият, когото и да било. Нямаше как, промених плана, поставете се на мое място. Защо да получим две трети, след като можехме да имаме всичко? Дамас разполагаше с името си и това беше огромно богатство. А ние нямахме нищо. Най-хубавото беше, че Дамас не желаеше дори да се докосне до мангизите на баща си, казваше, че те са прокълнати, че са мръсни. Между другото, останах с впечатлението, че и той не се е забавлявал особено като малък.