— И Мари-Бел не ме е обичала?
— Не.
— Мислех, че ме обича.
— И аз мислех така. Всички мислеха така. Всички ни преметна.
— А обичала ли е Антоан?
— Да. Малко.
Дамас се сви на две.
— Защо не ми е поискала пари? Щях да й ги дам всичките.
— Не са си представяли, че е възможно.
— И без това не искам да ги докосвам.
— Ще ги докоснеш, Дамас. Ще платиш на един сериозен адвокат да защитава полубрат ти.
— Да — каза Дамас, все така заровен в ръцете си.
— Трябва да се погрижиш и за майка им. Тя няма от какво да живее.
— Да. „Дебеланата от Роморантен“. Винаги така я наричаха вкъщи. Не разбирах какво искаха да кажат, нито за кого говореха.
Дамас рязко изправи глава.
— Няма да й кажете, нали? Няма да й кажете?
— На майка им ли?
— На Мане. Няма да й кажете, че бълхите й не са били… не са били…
Адамсберг не се опита да му помогне. Дамас трябваше да произнесе думите сам, много пъти.
— Не са били… заразени? — довърши Дамас. — Това ще я убие.
— Аз не съм убиец. Нито ти. Помисли по този въпрос, помисли добре по този въпрос.
— Какво ще ми направят?
— Ти не си убил никого. Виновен си само за трийсетина ухапвания от бълхи и за всяване на паника.
— Тогава какво?
— Съдията няма да повдига обвинение. Можеш да си тръгнеш още днес, веднага.
Дамас се изправи с мъка като капнал от умора човек, стиснал юмрук около диаманта. Адамсберг го проследи с поглед и тръгна след него, за да види как ще реагира на първия си контакт с истинската улица. Но Дамас зави към отворената си килия, сви се на кълбо върху леглото и повече не помръдна. На своето легло Антоан Юрфен лежеше в същата поза, но обърнат на другата страна. Бащата Елер-Дьовил бе свършил добра работа.
Адамсберг отвори килията на Клемантин, която пушеше и редеше пасианс.
— Е? — каза тя, като го погледна. — Какво става? Всички ходят насам-натам, не можеш разбра какво става.
— Можете да си вървите, Клемантин. Ще ви откарат до Клиши.
— Време беше.
Клемантин загаси фаса си на пода, навлече жилетката си и грижливо я закопча.
— Хубави сандали имате — каза тя с тон на познавач. — Добре ви лягат на крака.
— Благодаря — каза Адамсберг.
— Хей, комисарю, сега, когато вече се поопознахме, сигурно можете да ми кажете дали са пукнали тримата последни мръсници? С цялата тази олелия наоколо не проследих новините.
— И тримата са умрели от чума, Клемантин, най-напред Кевен Рубо.
Клемантин се усмихна.
— После още един, забравих му името, и накрая Родолф Месле, гътнал се е преди час.
— Браво — каза Клемантин и широко се усмихна. — Има справедливост. Просто не трябва да се бърза, това е.
— Клемантин, убягва ми името на втория, ще ми го припомните ли?
— На мен няма начин да ми убегне. Анри Томе от улица Гренел. Последният боклук.
— Точно така.
— А малкият?
— Заспа.
— Естествено, както му бяхте скочили отгоре, всеки ще се умори. Кажете му, че в неделя го чакам за обяд, както обикновено.
— Ще дойде.
— Ами мисля, че всичко си казахме, комисарю — заключи тя и му подаде ръка. — Ще напиша по една бележка на вашия Гардон да му благодаря за картите, и на другия, високия, един такъв малко пухкав, плешив, добре облечен, с вкус.
— Данглар?
— Да, той ми искаше рецептата за тиганиците. Не ми го каза точно така, ама аз разбрах за какво става дума. Изглеждаше важно за него.
— Много е възможно.
— Той е човек, който умее да живее — каза Клемантин, като поклати глава. — Пардон, ще мина първа.
Адамсберг придружи Клемантин Курбе до външната врата и срещна Ферез, когото спря с жест.
— Той ли е? — каза Ферез и посочи килията, в която се бе свил Юрфен.
— Това е убиецът. Семейна работа, Ферез. Вероятно ще го затворят в лудница.
— Вече не се казва „лудница“, Адамсберг.
— Но този — продължи Адамсберг, посочвайки Дамас — трябва да си тръгва, а не е в състояние. Ще ми направите услуга, Ферез, голяма услуга, ако му помогнете и го лекувате. Завръщане в реалния свят. Крайно болезнено падане от десетия етаж.
— Човекът с призрака?
— Същият.