Докато Ферез се опитваше да разгъне Дамас, Адамсберг изпрати двама офицери у Анри Томе и журналистите у Родолф Месле. После се обади на Декамбре, когото щяха да изпишат от болницата следобед, на Лизбет и Бертен, за да ги предупреди да подготвят тактично посрещане на Дамас. Завърши с Масена и с Вандуслер, когото уведоми за огромния гаф.
— Лошо ви чувам, Вандуслер.
— То е, защото Люсиен изсипва покупките на масата. Голяма гюрултия вдига.
Затова пък ясно чу силния глас на Люсиен, който декламираше в голямата звучна стая:
— Прекалено често пренебрегват изключителните качества на тиквата.
Затвори, като си помисли, че това би било добра обява за устния вестник на Жос Льогерн. Яка, здрава и ясно произнесена обява, най-обикновена, нищо общо със злокобния ек на чумата, който бе на път да отзвучи. Остави телефона си на масата точно в средата и го погледа малко. Влезе Данглар с папка в ръка, проследи погледа на Адамсберг и на свой ред мълчаливо се вторачи в апаратчето.
— Нещо има ли му на телефона? — попита той след една дълга минута.
— Не — отвърна Адамсберг. — Просто не звъни.
Данглар остави папката с досието Роморантен и излезе без коментар. Адамсберг легна върху папката с глава върху ръцете си и заспа.
XXXVIII
В седем и половина вечерта Адамсберг стъпи на площад Едгар Кине. Както обикновено, не бързаше, но се чувстваше значително по-лек отколкото преди петнайсет дни. По-лек и по-празен. Влезе в хотелчето на Декамбре, в малкия кабинет, пред който върху скромна табела се четеше: Съветник по нещата от живота. Декамбре беше на поста си с все така бледо лице, но с отново изправен гръб, и говореше на един развълнуван червендалест шишко, седнал срещу него.
— Я гледай — каза Декамбре, като хвърли поглед на Адамсберг, после на сандалите му. — Хермес, пратеникът на боговете. Нещо ново?
— Мир над града, Декамбре.
— Изчакайте ме малко, Адамсберг. В момента работя.
Адамсберг се отдалечи от вратата, като пътьом долови част от възобновения разговор.
— Този път окончателно се развалиха — казваше мъжът.
— Може да се поправят.
— Развалиха се.
Десетина минути по-късно Декамбре покани Адамсберг в кабинета си и му предложи още топлия стол на предшественика му.
— За какво ставаше дума? — попита Адамсберг. — Някакви уреди? Храни?
— За отношения. Двайсет и седем пъти разваляни и двайсет и шест пъти поправяни отношения с една и съща жена. Рекордьор сред клиентите ми. Наричат го развал-поправ.
— И какво го съветвате?
— Никога нищо. Опитвам се да разбера какво всъщност искат хората и да им помогна да го постигнат. Това е да си съветник. Ако някой иска да си разваля отношенията, помагам му. Ако на другия ден поиска да ги поправи, помагам му. А вие, господин комисар, какво искате?
— Не знам. И ми е все едно.
— Тогава не мога да ви помогна.
— Не. Никой не може. Винаги е било така.
Декамбре се облегна на стола си и леко се усмихна.
— Не бях ли прав за Дамас?
— Бяхте. Добър съветник сте.
— Той не можеше да убива истински, уверен бях. Не искаше да го прави наистина.
— Видяхте ли го?
— Влезе си в магазина преди час. Но не вдигна решетките.
— Слуша ли новините?
— Закъсня. През седмицата вечерното издание е в осемнайсет и десет.
— Пардон. Не ме бива много по графиците и датите.
— Няма лошо.
— Понякога има. Уредих за Дамас лекар.
— Добре сте направили. Той падна от облаците на земята и това никак не е приятно. Горе няма нищо, което да се развали и да не може да се поправи. Затова се подвизаваше там.
— Лизбет?
— Веднага го посети.
— Аха.
— На Ева ще й домъчнее.
— Няма как — каза Адамсберг.
Замълчаха.
— Виждате ли, Дюкуедик — подхвана комисарят, като премести стола си, за да седне срещу него, — Дамас е лежал пет години за престъпление, което не е извършил. Днес е на свобода за престъпления, които си е въобразявал, че е извършил. Мари-Бел бяга заради убийства, което е наредила да се извършат. Антоан ще бъде съден за убийства, които са му нареждали да извърши.
— Истинската и привидната грешка — меко каза Декамбре. — Интересува ли ви темата?
— Да — каза Адамсберг и погледна Декамбре в очите. — На всеки може да се случи.