Декамбре издържа погледа му няколко мига, после поклати глава.
— Не съм докосвал онова момиченце, Адамсберг. Трите момчета я бяха награбили в тоалетната. Развъртях се като луд, вдигнах малката и я изнесох оттам. Свидетелите обвиниха мен.
Адамсберг кимна.
— Така ли мислехте?
— Да.
— Тогава и от вас ще излезе добър съветник. По онова време вече бях почти импотентен. И за това ли се досетихте?
— Не.
— А сега ми е все тая — каза Декамбре и скръсти ръце. — Или почти.
В този миг на площада отекна гръмотевицата на нормандеца.
— Калвадос — обяви Декамбре, като вдигна пръст. — Топло ястие. Не е за изпускане.
Във „Викингът“ Бертен черпеше наред в чест на Дамас, чиято уморена глава почиваше на рамото на Лизбет. Льогерн стана от мястото си и стисна ръката на Адамсберг.
— Пробойната запушена — каза Жос. — Вече няма „особени“. Продажбата на зеленчуци си възвръща първото място.
— В природата — каза Адамсберг — прекалено често пренебрегват изключителните качества на тиквата.
— Точно така — сериозно потвърди Жос. — Виждал съм тикви да се надуват като балони само за две нощи.
Адамсберг се приближи към шумната група, която започваше да вечеря. Лизбет му подаде стол и му се усмихна. Адамсберг изпита внезапно желание да се притисне до нея, но мястото беше вече заето от Дамас.
— Ще заспи на рамото ми — каза Лизбет, посочвайки Дамас с пръст.
— Нормално, Лизбет. Още дълго има да спи.
Бертен тържествено положи допълнителна чиния пред комисаря. Топлото ястие не е за изпускане.
Данглар бутна вратата на „Викингът“, когато вече сервираха десерта, облакъти се на бара, остави Пухчето в краката си и направи дискретен знак на Адамсберг.
— Нямам много време — каза Данглар. — Децата ме чакат.
— Някакви неприятности с Юрфен? — попита Адамсберг.
— Никакви, Ферез отиде да го види. Даде му успокоително. Той послушно го взе и сега си почива.
— Отлично. Накрая всички ще заспят тази вечер.
Данглар поръча на Бертен чаша вино.
— Вие не искате ли?
— Не знам. Може би ще ида да походя малко.
Данглар изгълта половината чаша и погледна котето, свито върху обувката му.
— Расте, а? — каза Адамсберг.
— Да.
Данглар допи чашата си и безшумно я остави на бар плота.
— Лисабон — каза той и остави пред комисаря сгънато листче. — Хотел „Сао Хорхе“. Стая 302.
— Мари-Бел?
— Камий.
Адамсберг усети как тялото му се напряга, сякаш за да окаже съпротива на внезапен сблъсък. Здраво скръсти ръце и се облегна на бара.
— Откъде знаете, Данглар?
— Наредих да я проследят — отвърна Данглар и се наведе, за да вдигне котето или за да си скрие лицето. — От самото начало. Като някакъв мръсник. Никога не трябва да разбере.
— Кой я проследи? Ченге?
— Вилньов, преди работеше в пето управление.
Адамсберг седеше неподвижно, впил поглед в сгънатия лист.
— Ще има и други сблъсъци — каза той.
— Знам.
— А може и да…
— Знам. Може и да.
Адамсберг продължаваше да гледа белия лист, без да мърда, после бавно протегна ръка и го взе.
— Благодаря, Данглар.
Данглар намести котето под мишницата си и излезе от „Викингът“, като махна с ръка за довиждане, без да се обръща.
— Колега ли ви е? — попита Бертен.
— Пратеник. На боговете.
Когато на площада стана съвсем тъмно, Адамсберг, облегнат на платана, разтвори бележника си и откъсна една страница. Размисли, после написа Камий. Изчака за миг и добави Аз.
Начало на изречение, помисли си. Не е зле.
След десет минути, тъй като продължението на фразата не идваше, сложи точка след Аз и сгъна листа около монета от пет франка.
След това бавно прекоси площада и пусна дарението си в синята урна на Жос Льогерн.