— Ченгетата ще ти се изсмеят в лицето, мила ми Мариз. Но щом искаш, давай.
От пътната врата излезе някакъв човек, мина покрай нея, после се върна. Тя усукваше дръжката на чантата си.
— Всичко наред ли е? — попита той.
Беше дребен мургав мъж, облечен как дойде, дори не се беше сресал, а под навитите ръкави на черното му сако се показваха голи ръце. Сигурно някой като нея, който си имаше неприятности. Само че той вече ги беше разказал.
— Симпатични ли са онези вътре? — попита го Мариз.
Мургавият мъж сви рамене.
— Зависи от човека.
— Слушат ли ви? — уточни Мариз.
— Зависи какво имате да им кажете.
— Племенникът ми смята, че ще ми се изсмеят.
Човекът наклони глава настрани и я изгледа внимателно.
— За какво става дума?
— За блока, в който живея. За миналата нощ. Притеснявам се за децата. Ако миналата нощ е влизал някой луд, откъде да знам дали няма да се върне? А?
Мариз си хапеше устните, а челото й бе леко почервеняло.
— Тук — каза меко мъжът, като посочи мърлявата сграда — е Криминалната бригада. За убийствата, разбирате ли? Когато убият някого.
— О! — каза Мариз разтревожено.
— Идете в управлението на булеварда. По обяд е по-спокойно, ще могат да ви изслушат.
— А не — поклати глава Мариз. — В два часа трябва да съм на работа, шефът не понася закъсненията. Не могат ли тукашните да съобщят в управлението? Нали са все полицаи?
— Не е същото — отвърна мъжът. — Какво всъщност е станало? Обир?
— О, не.
— Побой?
— О, не.
— Разкажете ми все пак. Така ще е по-лесно. Бих могъл да ви насоча.
— Добре — каза Мариз леко уплашена.
Човекът се облегна на капака на една кола и търпеливо зачака Мариз да си събере мислите.
— Имаше черни рисунки — обясни тя. — Или по-скоро тринайсет черни рисунки, на всички врати в блока. И ме е страх. Винаги съм сама с децата.
— Рисунки?
— Всъщност не рисунки, а цифрата 4. Голямо черно 4, изрисувано някак постарому. Питах се дали не е някаква банда или нещо такова. Може би полицаите ще знаят, може би те ще разберат. А може би не. Пол каза, ако искаш да ти се изсмеят в лицето, давай.
Човекът се изправи и я хвана за ръката.
— Елате — каза той. — Ще запишем всичко това и вече няма да се боите.
— Но не е ли по-добре да намерим някой полицай? — попита Мариз.
Мъжът я изгледа малко изненадано.
— Че аз съм полицай — отвърна той. — Главен комисар Жан-Батист Адамсберг.
— О! — каза Мариз объркано. — Съжалявам.
— Няма нищо. На какъв ви изглеждам?
— Не смея да ви кажа.
Адамсберг я поведе към кабинетите на Криминалната бригада.
— Нужда от помощ, господин комисар? — попита го един лейтенант с кръгове около очите, тръгнал да обядва.
Адамсберг леко побутна младата жена към кабинета си и се вгледа в лейтенанта, опитвайки се да се сети кой е. Още не познаваше всички оперативни работници от групата и му беше ужасно трудно да запомни имената им. Членовете на екипа бързо забелязаха тази му особеност и системно му се представяха всеки път, когато ги заговореше — било за да му се подиграят, било от искрено желание да му услужат. Адамсберг още не бе уточнил причината, а и не му пукаше особено.
— Лейтенант Ноел — каза човекът. — Да ви помогна нещо?
— Просто една изнервена млада жена. Някой си прави лоши шеги в блока й или пък става дума за най-обикновени графити. Има нужда от малко подкрепа.
— Тук не сме социални грижи — каза Ноел и рязко дръпна ципа на якето си.
— Че защо да не сме, лейтенант…
— Ноел — допълни човекът.
— Ноел — повтори Адамсберг, опитвайки се да запомни лицето му.
Четвъртита глава, бяла кожа, руса, късо подстригана коса и добре видими уши равно на Ноел. Умора, надменност, евентуална грубост равно на Ноел. Уши, грубост, Ноел.
— Ще поговорим по-късно, лейтенант Ноел — каза Адамсберг. — Тя бърза.
— Ако трябва да се подкрепи госпожата — намеси се един все така непознат на Адамсберг сержант, — аз се пиша доброволец. Разполагам с необходимия инструментариум — добави той ухилено с ръце на колана на панталона си.
Адамсберг бавно се обърна.