— Сержант Фавр — обяви полицаят.
— Тук — каза Адамсберг спокойно — ще откриете някои неща, които ще ви учудят, сержант Фавр. Тук жените не са кръг с дупка в средата и ако тази новина ви сварва неподготвен, опитайте се да научите малко повече по въпроса. Като например че отдолу имат крака, а отгоре — бюст и глава. Помислете за това, Фавр, ако имате с какво.
Адамсберг се отправи към кабинета си, мъчейки се да запечата в паметта си лицето на сержанта. Пълни бузи, голям нос, рошави вежди, тъпанар равно на Фавр. Нос, вежди, жени, Фавр.
— Хайде, разкажете ми — каза Адамсберг, като се облегна на стената в кабинета си срещу жената, седнала на ръба на един стол. — Имате деца, сама сте, а къде живеете?
Адамсберг записа отговорите й в бележника си — името, адреса, колкото да я поуспокои.
— Четворките бяха изрисувани на вратите, така ли? Само за една нощ?
— О, да. Бяха на всички врати вчера сутринта. Ей такива големи четворки — добави тя и разпери ръце на около шейсет сантиметра.
— И нямаше подпис? Инициали?
— А, имаше. Три по-малки букви отдолу. CTL. Не. CLT.
Адамсберг ги записа. CLT.
— И те ли черни?
— И те.
— Нещо друго? На фасадата? По стълбищата?
— Само по вратите.
— Цифрата не е ли малко деформирана? Като символ?
— О, да. Мога да ви я нарисувам. Не съм толкова несръчна.
Адамсберг й подаде бележника си и Мариз се зае да изобразява голяма затворена четворка, подобна на печатарска цифра, дебело очертана, с разширена като на малтийски кръст основа и с хоризонтална линия, пресечена с две черти.
— Ето — каза Мариз.
— Нарисували сте я наопаки — меко отбеляза Адамсберг, като пое бележника.
— Защото беше наопаки. Наопаки е, с широко краче и тези две чертички в края. Позната ли ви е? На крадци ли е знак? CLT? Или на какво?
— Крадците бележат вратите възможно най-дискретно. Кое ви плаши?
— Мисля си за приказката за Али Баба. Убиецът, който рисуваше по вратите голям кръст.
— В приказката той рисува само един кръст. Останалите ги рисува жената на Али Баба, за да го обърка, доколкото си спомням.
— Вярно — каза Мариз, поразведрена.
— Това са графити — увери я Адамсберг, докато я изпращаше. — Вероятно хлапетата от квартала са си играли.
— Никога не съм виждала тази четворка в квартала — тихо каза Мариз. — И никога не съм виждала графити по вратите на апартаментите. Защото графитите са, за да ги видят всички, нали?
— Няма правило. Почистете вратата си и не мислете повече за това.
След като Мариз си тръгна, Адамсберг откъсна листата от бележника си, смачка ги на топка и ги хвърли в кошчето. После отново се облегна на стената, размишлявайки за средствата, които трябва да използва, за да прочисти главата на тип като Фавр. Чепат, извратен, неосъзнат. Можеше само да се надява, че останалите от отдел „Убийства“ не са като него. Още повече че сред тях имаше и четири жени.
Както всеки път, когато се замислеше, Адамсберг бързо се отплесваше от темата и изпадаше в някакво полусънно състояние. Този път излезе от него след десет минути и сепнато затърси из чекмеджетата си списъка на своите двайсет и седем подчинени. Намери го и се опита да им запомни имената, като тихо си ги повтаряше. След това отбеляза в полето: Уши, Грубост, Ноел и Нос, Вежди, Жени, Фавр.
Излезе, за да изпие кафето, което бе пропуснал заради срещата си с Мариз. Още не бяха доставили машини за кафе и храна, хората му се биеха, за да намерят три стола и хартия, техниците инсталираха контакти за компютрите, а работниците току-що бяха започнали да поставят решетки на прозорците. Докато няма решетки, няма да има и престъпления. Престъпниците ще трябва да се въздържат до края на ремонта. Така че по-добре да иде да блее навън и да подкрепя изнервени млади жени на тротоара. Да иде да мисли и за Камий, която не бе виждал повече от два месеца. Ако не се лъжеше, тя щеше да си дойде утре или вдругиден — не си спомняше точно датата.
V
Във вторник сутринта Жос се отнесе много предпазливо към утайката от кафе, като избягваше всякакъв рязък жест. Беше спал зле, явно заради онази недостъпна стая, която танцуваше пред очите му.
Седна тежко на масата пред чашата, хляба и салама и враждебно огледа петнайсетте квадратни метра, в които живееше, напуканите стени, поставения направо на пода дюшек, тоалетната на площадката. Можеше, разбира се, да има и нещо по-добро за деветте си хиляди франка, но половината от тях заминаваха всеки месец към Гилвинек и майка му. Не може да ти е топло, когато знаеш, че на майка ти й е студено — така е в живота, толкова просто и толкова сложно. Жос знаеше, че многознайкото дава стаите евтино, защото не бяха хотелски и защото не плащаше за тях данъци. А и трябваше да му се признае — Декамбре не беше от онези, които ви одират кожата за четирийсет кубически метра в Париж. Лизбет дори живееше безплатно, като в замяна пазаруваше, приготвяше вечерята и поддържаше общата баня. Останалото вършеше Декамбре — пускаше прахосмукачката и забърсваше пода в общите помещения, слагаше масата за закуска. Трябваше да му се признае — на седемдесет години многознайкото не щадеше сили.