Жос бавно задъвка топнатия си в кафето хляб, като с едно ухо слушаше тихо пуснатото радио, за да не изтърве морската прогноза, която всяка сутрин записваше. Много предимства имаха стаите на многознайкото. От една страна, намираха се на един хвърлей място от гара Монпарнас, в случай на нещо. Освен това бяха просторни, имаха радиатори, истински легла, дъбов паркет и износени килими с ресни. Когато се настани там, Лизбет дни наред ходеше боса по топлите килими, просто за удоволствие. И, разбира се, вечерята. Жос го биваше само да обикаля баровете, да отваря стриди и да лапа морски охлюви. Така че вечер подир вечер ядеше консерви. Накрая — Лизбет, която спеше в съседната стая. Не, той никога не би докоснал Лизбет, никога не би я пипнал с грапавите си ръце, двайсет и пет години по-стари от нея. Това също трябваше да му се признае на Декамбре — винаги я бе уважавал. Лизбет му разказала ужасната си история още първата вечер, просната на килима. А той, аристократът, дори не трепнал. Шапка му сваляше Жос. На това му се вика благородство. А нямаше причина и Жос да не прояви благородство. Льогернови може и да са грубияни, но не са разбойници.
И точно там го стягаше чепикът. Декамбре го смяташе за грубиян и никога нямаше да му даде стаята. Нямаше смисъл да си мечтае. Нито за Лизбет, нито за вечерята, нито за радиаторите.
Все още си мислеше за това час по-късно, когато изпразваше урната. Веднага забеляза големия кремав плик и го разкъса с палец. Трийсет франка. Цените от само себе си се покачваха. Хвърли поглед на текста, без да си даде труд да го прочете докрай. Неразбираемите дрънканици на откачения започваха да му омръзнат. После механично отдели ставащото за четене от неставащото. Във втората купчина постави и следното послание: Декамбре е педал, сам си плете дантелата. Същото като вчера, само че обърнато. Не е много изобретателен авторът. Върти се в кръг. В момента, когато оставяше листа върху бракуваните писма, ръката на Жос се поколеба по-дълго от предишния ден. Дай ми стаята или ще лисна помията на площада. Шантаж, ни повече, ни по-малко.
В осем и двайсет и осем Жос стърчеше върху сандъка си, готов за работа. Всички бяха на постовете си като танцьори в хореографията на балет, напълно разработена след повече от две хиляди представления — Декамбре на прага на вратата със сведена над книгата глава, Лизбет в малката тълпа откъм дясната му ръка, Бертен откъм лявата му ръка, зад червено-белите раирани завеси на „Викингът“, Дамас зад гърба му, опрян на витрината на „Рол-Райдър“ недалеч от наемателката на Декамбре от стая №4, тя пък почти скрита зад едно дърво, и накрая познатите физиономии на редовните клиенти, всеки застанал сякаш по силата на някакъв атавизъм на вчерашното си място.
Жос бе започнал четенето.
— Едно: Търся рецепта за кекс, без захаросаните плодове да падат на дъното. Две: Няма смисъл да си затваряш вратата, за да прикриваш мръсотиите си. Бог те съди отгоре, теб и курвата ти. Три: Елен, защо не дойде? Извинявам се за всичко, което съм ти причинил. Подпис: Бернар. Четири: Шест топки за петанк изгубени в градинката. Пет: Продавам ZR7 750 1999 година, 8500 км, червена, аларма, 3000 франка.
Една невежа ръка се вдигна, за да покаже, че се интересува от обявата. Наложи се Жос да прекъсне четенето.
— След малко във „Викингът“ — каза той строго.
Ръката засрамено се спусна толкова бързо, колкото се бе вдигнала.
— Шест — продължи Жос. — Не се занимавам с търговия на месо. Седем: Търся камион за разнасяне на пици с фурна за 6 пици. Осем: Младежите, които бият барабан, да знаят, че следващия път викам полиция. Девет: …
В нетърпението си да чуе посланието на цитатчика Декамбре не слушаше внимателно обявите. Лизбет си отбеляза продажбата на провансалски подправки и дойде време за морската прогноза. Декамбре се приготви да записва, намествайки моливчето в дланта си.