— Значи не сте вие?
— Аз ли?
— Не ги пускате вие в урната. Чудех се. Би било във вашия стил, тези старомодни неразбираеми фрази. Но щом искате да ги купите, значи не са ваши. Логично е.
— Колко?
— Нямам ги всичките. Само последните пет.
— Колко?
— Прочетената новина — каза Жос, като посочи чинията си — е като оглозган агнешки котлет. Няма стойност. Не продавам. Льогернови може и да са грубияни, но не са разбойници.
Жос хвърли на Декамбре многозначителен поглед.
— Тогава?
Жос се поколеба. Възможно ли беше да се замени стая за пет листчета хартия с безсмислен текст?
— Чух, че имате свободна стая — промърмори той.
Физиономията на Декамбре замръзна.
— Вече имам кандидати — отговори той тихо. — Тези хора имат предимство пред вас.
— Добре, добре — каза Жос. — Спестете ми глупостите си. Ерве Декамбре не желае някакъв си грубиянин да му тъпче килимите. Така е по-ясно, нали? Трябва аз да съм писал писмата, за да вляза там, или да съм Лизбет, а и едното, и другото ще ми се случи на куково лято.
Жос гаврътна виното си и тропна чашата на масата. После сви рамене и внезапно се успокои. Льогернови са виждали какво ли не.
— Добре — подзе той, като си наля още една чаша. — В края на краищата, мога да ви разбера. Дръжте си стаята. Двамата явно не си подхождаме и толкова. Нищо не може да се направи. Ще ви ги дам писмата, като ви е толкова зор. Минете довечера у Дамас преди новините от шест и десет.
В уречения час Декамбре се появи в „Рол-Райдър“. Дамас регулираше ролера на един млад клиент и сестра му на касата махна на Декамбре.
— Господин Декамбре — каза тя тихо, — кажете му да си облече пуловер. Ще настине, бронхите не са му много здрави. Знам, че имате влияние над него, няма как иначе.
— Вече му говорих, Мари-Бел. Много време трябва да му се обяснява.
— Знам — каза младата жена, като си прехапа устата. — Ама опитайте още веднъж.
— Ще поговоря с него при първа възможност. Обещавам. Морякът тук ли е?
— В задната стая — отвърна Мари-Бел и му посочи вратата.
Декамбре се наведе, за да мине под колелетата на окачените велосипеди, провря се между струпаните скейтбордове и проникна в ремонтната работилница, пълна от пода до тавана с колела от всякакъв калибър. Едно ъгълче на работния тезгях бе заето от Жос и урната му.
— Оставих ви ги в оня край на масата — каза Жос, без да вдига глава.
Декамбре взе листата и бързо ги прегледа.
— Ето и тазвечерното — добави Жос. — Давам ви го предварително. Психарят усилва темпото, вече получавам по три на ден.
Декамбре разгъна листа и прочете:
И първо, за да се избегне излизащата от земята инфекция, улиците да се поддържат чисти и къщите чисти, като се измитат и отстраняват нечистотиите човешки и животински от рибните пазари, кланиците, месарниците, гдето обикновено се събират купища бързо развалящи се отпадналости.
— Не знам що за чудо може да са тия развалящи се отпадналости — каза Жос, все още сведен над писмата си.
— Отпадъци, ако ми позволите.
— Хей, Декамбре, опитвам се да бъда любезен, обаче не ми се бъркайте в работата. Защото Льогернови знаят да четат. Никола Льогерн е бил глашатай още през Втората империя. Не вие ще ме учите каква е разликата между отпадналост и отпадък.
— Льогерн, това са преписи от стари текстове, от XVII век. Онзи е преписвал дословно.
— Добре — каза Жос злобно. — Да приемем. И какво от това?
— Просто ви казвам. Не съм искал да ви обидя.
— Хубаво, казахте ми. Сега си взимайте проклетите хартийки и се измитайте. Защото четенето все пак е моя работа. Аз не се меся във вашата.
— Тоест?
— Тоест че знам доста за вас, с всичките тези доноси, дето се въргалят там — каза Жос и посочи купчината бракувани писма. — Както ми рече онази вечер прапрадядо Льогерн, в главата на човека няма само хубави неща. Аз обаче чистя лещата.
Декамбре пребледня и потърси табуретка да седне.
— Боже — каза Жос, — не се вълнувайте толкова де.
— Тези доноси… пазите ли ги?
— Ами да, бракувам ги. Интересуват ли ви?
Жос разрови купчината и му подаде двете писма.
— В края на краищата, винаги е полезно да познаваш врага си — каза той. — Така не може да ти забие нож в гърба.