Жос гледаше как Декамбре разгъва писмата с треперещи ръце и за първи път му домъчня за стария учен.
— Не се впрягайте — каза той. — Най-обикновена помия. Ако знаете какви неща чета. Говната трябва да се изсипват в реката.
Декамбре прочете двете послания и ги постави на коленете си, като слабо се усмихна. На Жос му се стори, че с облекчение си поема дъх. От какво всъщност се боеше аристократът?
— Няма нищо лошо в плетенето на дантели — настоя Жос. — Баща ми плетеше мрежи. Същото е, само дето е по-голямо, нали така?
— Така е — отвърна Декамбре, като му подаде писмата. — Но е по-добре да не се разчува. Хората са тесногръди.
— Много тесногръди — потвърди Жос и продължи работата си.
— Майки ми ме научи на този занаят. Защо не прочетохте писмата пред всички?
— Защото не обичам тъпанарите.
— Но не обичате и мен, Льогерн.
— Не. Но не обичам тъпанарите.
Декамбре стана и се отправи към ниската врата. Преди да излезе, се обърна и каза:
— Стаята е ваша, Льогерн.
VI
Към един часа непознат лейтенант спря Адамсберг, който тъкмо влизаше в сградата на Криминалната бригада.
— Лейтенант Морел, господин комисар — представи се човекът. — Една млада жена ви чака в кабинета ви. Не искаше да разговаря с другиго. Някоя си Мариз Пети. От двайсет минути е там. Позволих си да затворя вратата, тъй като Фавр искаше да я поразведри.
Адамсберг се намръщи. Вчерашната жена, историята с графитите. Мили боже, май се бе държал прекалено любезно. Ако започнеше да идва всеки ден, щеше да стане сложно.
— Сгафих ли, господин комисар? — попита Морел.
— Не, Морел. Грешката е моя.
Морел. Висок, слаб, кестеняв, акне, издадена челюст, чувствителен. Акне, издадена челюст, чувствителен, Морел.
Адамсберг предпазливо влезе в кабинета си и се настани до масата, като кимна с глава.
— О, господин комисар, съжалявам, че пак ви безпокоя — започна Мариз.
— Момент — каза Адамсберг, измъкна от чекмеджето си лист хартия и се наведе над него с химикалка в ръка.
Гадна и стара като света хитрост на ченге или на началник, целяща да издълбае пропаст между събеседниците, да покаже на отсрещния относителната му нищожност. Адамсберг се ядоса на себе си. Човек си мисли, че е на километри от такъв като лейтенант Ноел, дето демонстративно си вдига ципа на якето, а изведнъж започва да се държи по-зле и от него. Мариз веднага бе замлъкнала и навела глава. Адамсберг разчете в позата й дългогодишен навик да бъде мъмрена от шефовете си. Беше по-скоро хубавка и както се бе навела, през деколтето на блузата й се виждаше цепката между гърдите й. Човек си мисли, че е на километри от лейтенант Фавр, а при случай хлътва в същата свинска кочина. Адамсберг бавно записа на листа си: Акне, Челюст, Чувствителност, Морел.
— Да? — каза той, като вдигна глава. — Пак ли ви е страх? Нали си спомняте, Мариз, тук е отдел „Убийства“. Ако сте много неспокойна, може би лекарят ще ви помогне повече от полицая.
— Да, може би.
— Добре — каза Адамсберг и стана. — Престанете да се тревожите, графитите никого не са изяли.
Той широко отвори вратата и й се усмихна, за да я насърчи да си тръгне.
— Но — възрази Мариз — не съм ви казала за другите сгради.
— Какви други сгради?
— Две сгради на другия край на Париж, в Осемнайсети район.
— Какво за тях?
— Черни четворки. На всички врати, още отпреди седмица, много преди моя блок.
За миг Адамсберг остана неподвижен, после полека затвори вратата и посочи стола на младата жена.
— Ония, дето рисуват графити, господин комисар — плахо започна Мариз, като отново седна, — го правят по-скоро в своя квартал, нали? Имат собствена територия. Не рисуват върху една сграда, а после върху друга в другия край на града, нали така?
— Освен ако не живеят в двата края на Париж.
— Е, да. Но обикновено са квартални банди.
Адамсберг замълча, после извади бележника си.
— Как разбрахте?
— Водя сина си на лекар, страда от дислексия. По време на сеанса винаги го чакам в кафенето долу. Разлиствах кварталния вестник, нали знаете, с новини от района и малко политика. Имаше цяла колона за една сграда на улица Пуле и друга на улица Коленкур — всичките им врати били с изрисувани четворки.