Виж, да прости на собственика нямаше начин.
— Хайде, хайде, Жос Льогерн — казваше той, като го потупваше по рамото, — ще поплава още десет години старото корито. Още го бива, а и вие умеете да се оправяте с него.
— „Нороа“ е станал опасен — упорито повтаряше Жос. — Усуква се и обшивката му се пропуква. Не гарантирам за него при по-силна буря. А и лодката не е в ред. Не отговаря на нормите за безопасност.
— Познавам си корабите, капитан Льогерн — отвръщаше собственикът твърдо. — Ако ви е страх от „Нороа“, разполагам поне с десет мъже, готови да ви заместят, щом им щракна с пръсти. Мъже, на които не им пука от нищо и не хленчат като някои бюрократи за нормите за безопасност.
— Аз пък разполагам със седем души на борда.
Собственикът заплашително доближи до Жос тлъстото си лице.
— Ако се опитате, Жос Льогерн, да се оплачете на пристанищните власти, можете да разчитате, че ще ви изхвърля, преди да сте преброили до пет. И от Брест до Сен Назер няма да се намери човек, който да ви наеме. Така че съветвам ви да размислите, капитане.
Да, Жос и досега съжаляваше, че след корабокрушението не очисти онзи тип, а се задоволи да му счупи един крак и едно-две ребра. Момчетата от екипажа се бяха намесили — четирима от тях едва успяха да го удържат. Не си съсипвай живота, Жос, така му казаха. И му попречиха да пречука собственика и слугите му, които го зачеркнаха от списъците си, щом излезе от затвора. Жос крещя по кръчмите, че онези дебели задници от капитанството си гушкат комисионните, крещя, докато окончателно се сбогува с търговския флот. Една сутрин, беше вторник, се качи на влака Кемпер-Париж и като толкова други бретонци преди него се озова на гара Монпарнас, оставяйки зад себе си избягала жена и деветима типа за убиване.
Като наближи кръстопътя „Едгар Кине“, Жос скъта носталгичната си омраза в гънките на паметта си и се приготви да навакса закъснението. Историята с утайката от кафето и с войната срещу предметите и хората му беше изяла четвърт час най-малко. А в работата му точността бе ключов фактор и той държеше първото издание на устния му вестник да започне в осем и половина, второто — в дванайсет и трийсет и пет, и вечерното — в осемнайсет и десет. Тогава прииждаха най-много хора, а в този град те твърде много бързаха, за да си позволи той и най-малкото закъснение.
Жос свали урната от дървото, където я окачваше за през нощта с помощта на въже, завързано на моряшки възел, и две скоби срещу кражба. По тежестта й заключи, че тази сутрин не е много пълна и че ще може доста бързо да сортира получената стока. Поусмихна се и понесе кутията към задната стая на магазина, която Дамас му бе отстъпил. Все още имаше добри хора на земята, хора като Дамас, които ви предлагат ключ и маса, без да ги е страх, че ще им опразните касата. Дамас, и това ако е име. Държеше магазин за ролери на площада, „Рол-Райдър“ се викаше, и му позволяваше да влиза вътре и да си подготвя изданията на сушина. „Рол-Райдър“ — и това ако е име.
Жос отключи урната — голяма дървена кутия, която бе измайсторил сам и която бе кръстил „Вятърът на Нороа II“ в памет на скъпия покойник. Не беше кой знае каква чест за голям рибарски кораб да види потомството си сведено до пощенска кутия в Париж, но тази кутия не бе каква да е. Беше гениална кутия, плод на гениално хрумване отпреди седем години. Тя позволи на Жос да дръпне нагоре след три години работа в консервна фабрика, шест месеца в завод за бобини и две години безработица. Гениалната идея го бе споходила през една декемврийска нощ, докато седеше с чаша в ръка в един бар на Монпарнас, на три четвърти пълен със самотни бретонци, и слушаше вечното предъвкване на новините от страната. Един от посетителите заговори за Пон-Лабе и точно по този начин прапрадядото Льогерн, роден в Локмария през 1832 г., излезе от главата на Жос, облегна се на бара и му каза здрасти. Здрасти, каза и Жос.
— Помниш ли ме? — попита старецът.
— Аха — измърмори Жос. — Не съм бил роден, когато си умрял, та не съм плакал.
— Ей, синко, веднъж съм те посетил, би могъл да не ми държиш такъв език. На колко си?
— На петдесет.
— Не те е галил с перо животът. Изглеждаш на повече.
— Ще мина и без забележките ти. Случайно да съм те викал? И ти не си бил красавец.
— Ха смени тона, момчето ми. Знаеш какво става, като се нервирам.
— Всички знаеха. Особено жена ти, дето я биеше като тупан през целия й живот.