Кипящ от гняв, Жос откачи урната и грубо я изсипа върху масата в „Рол-Райдър“. Ако имаше ново писмо за многознайкото, можеше и да го прочете тази сутрин. Каквото повикало, такова се обадило. Нетърпеливо прегледа обявите, но не откри нищо подобно. Затова пък големият кремав плик си беше там, с трийсетте франка вътре.
— От този няма да се отърва скоро — промърмори Жос, докато разгъваше листа.
От друга страна, това си беше чиста далавера. Вече му носеше почти по сто франка на ден. Жос съсредоточено зачете.
Videbis animalia generate ex corruptione multiplicari in terra ut vermes, ranas et muscas; et si sit a causa subterranean videbis repitlia habitantia in cabernis exire ad superficiem terrae et dimittere ova sua et aliquando mori. Et si est a causa celesta, similiter volatilia.
— Мамка му — каза Жос. — Италиански.
Първото нещо, което направи Жос, като се качи на естрадата си в осем часа и двайсет и осем минути, бе да се увери, че Декамбре стои до вратата. За пръв път от две години насам държеше да го види. Да, там беше, с безупречния си сив костюм и с книгата с кожена подвързия, приглаждащ с ръка белите си коси. Жос му хвърли зъл поглед и зачете със силния си глас обява номер 1.
Стори му се, че чете по-бързо от обикновено, та по-скоро да чуе как Декамбре ще се отметне. Почти претупа частта „Страница от историята на Франция за всички“ и още повече се разсърди на многознайкото.
— Френски параход — завърши той рязко, — 3000-тонен, се разбива в скалите на Пенмарш, после се носи по течението до Торил, където потъва. Целият екипаж загива.
Като приключи с четенето, Жос се насили да си придаде безразличен вид, отнасяйки сандъка си до магазина на Дамас, който тъкмо вдигаше желязната решетка. Двамата мъже си стиснаха ръцете. Ръката на Дамас беше ледена — естествено, като носеше само елек в това време. Щеше да се разболее, ако продължаваше да се превзема.
— Декамбре ще те чака довечера в осем във „Викингът“ — каза Дамас, докато вадеше чашите за кафе.
— Не може ли сам да ми го каже?
— През целия ден има клиенти.
— Може и така да е, ама аз не съм му подчинен на аристократа. Няма той да ме командва.
— Защо го наричаш „аристократ“? — учудено попита Дамас.
— Хей, Дамас, събуди се. Декамбре не е ли аристократ?
— Не знам. Никога не съм си задавал въпроса. Във всеки случай вечно е без пукната пара.
— Има и такива аристократи, без пукната пара. Дори най-добрите от тях са точно такива.
— Така ли? — каза Дамас. — Не знаех.
Дамас наля топло кафе, като че ли без да забележи раздразненото изражение на бретонеца.
— Кога ще го сложиш този пуловер, днес или утре? — каза Жос злобно. — Не мислиш ли, че сестра ти достатъчно се безпокои?
— Скоро, Жос, скоро.
— Не че нещо, но защо не си миеш косата?
Дамас учудено вдигна глава и отметна назад дългите си кестеняви къдрави коси.
— Майка ми казваше, че косата на мъжа е целият му капитал — увери го Жос. — А ти май не се опитваш да го увеличиш.
— Мръсна ли е? — попита младежът озадачено.
— Мръсничка е. Не че нещо, но то си е заради теб, Дамас. Имаш хубава коса, не е зле да се грижиш за нея. Сестрата ти не ти ли го е казвала?
— Сигурно. Само че аз забравям.
Дамас хвана края на косата си и го заразглежда.
— Прав си, Жос, веднага ще я измия. Ще постоиш ли в магазина? Мари-Бел няма да дойде преди десет.
Дамас скочи от стола си и миг по-късно Жос го видя тичешком да пресича площада в посока към аптеката. Бретонецът въздъхна. Горкият Дамас. Мило момче, но без достатъчно акъл в главата. Кожата от гърба можеш да му смъкнеш. Точно обратното на аристократа, дето има много в главата и нищо в сърцето. Зле са разпределени нещата в живота.
Гръмотевицата на Бертен отекна в осем и четвърт вечерта. Дните бързо се скъсяваха, площадът беше вече в сянка, гълъбите спяха. Жос неохотно се повлече към „Викингът“. Декамбре седеше пред две канички червено вино на масата в дъното с вратовръзка, тъмен костюм и бяла риза с протрита яка. Четеше книга — единствен той от всички клиенти. Беше имал цял ден, за да подготви речта си, и Жос очакваше да е добре стъкмена. Но това не можеше да стресне един Льогерн — въжетата, платната, мачтите му бяха добре познати. Жос тежко се отпусна на стола, без да поздрави, и Декамбре веднага напълни две чаши.
— Благодаря ви, че дойдохте, Льогерн. Бих предпочел да не отлагам за утре.