Жос поклати глава и отпи голяма глътка от чашата си.
— Носите ли ги? — попита Декамбре.
— Кое?
— Обедните обяви. Особените обяви.
— Не мъкна всичко със себе си. Обявите са у Дамас.
— Спомняте ли какво пишеше в тях?
Жос се почеса по бузата.
— В едната онзи тип разказваше живота си, някакви несвързани приказки, както обикновено — отвърна той. — А другата беше на италиански, като сутрешната.
— На латински, Льогерн.
Жос помълча.
— Не ми харесва това на мен. Да четеш неща, които не разбираш, не е почтена работа. Какво иска тоя? Да досажда на хората?
— Напълно е възможно. Кажете ми, ще ви затрудни ли много, ако ги донесете?
Жос допи виното си и стана. Нещата не се развиваха според очакванията му. Беше смутен като онази нощ в морето, когато всичко на борда се бе повредило и не можеха да се ориентират. Мислеха, че рифовете са откъм десния борд, а призори те се бяха оказали на север, право пред тях. За малко да са разбият.
Жос бързо отиде и се върна, като се питаше дали Декамбре не беше откъм левия борд, докато той си въобразяваше, че е откъм десния, и остави трите кремави плика на масата. Бертен току-що бе поднесъл топлите ястия — нормандски шницел с картофи, както и трета каничка с вино. Жос започна да се храни, без да чака, докато Декамбре четеше с приглушен глас обедната обява.
— Сутринта отидох на работа, като много ме болеше показалецът на лявата ръка, защото го бях навехнал вчера, докато се борех с жената, за която споменах (…) Жена ми отиде на парна баня (…) да се изкъпе, след като толкова дълго бе стояла вкъщи на прашното. Твърди, че е взела решение вече да е много чиста. Лесно ми е да отгатна колко време ще продължи това. Познат ми е този текст, да му се не види — каза той, като прибра листа в плика, — но всичко ми е като в мъгла. Или прекалено много съм чел, или паметта ми изневерява.
— Понякога сектантът дава фира.
Декамбре отново напълни чашите и премина към следващото послание.
— Terrae putrefactae signa sunt animalium ex putredine nascentium multiplicatio, ut sunt mures, ranae terrestres (…), serpents ac vermes, (…) praesertim si minime in illis locis nasci consuevere. Може ли да ги задържа? — попита той.
— Ако ви вършат работа.
— Засега не. Но ще се сетя, Льогерн, ще се сетя. Този тип си играе на котка и мишка, но все ще изпусне някоя дума, която да ме насочи, убеден съм.
— Да ви насочи накъде?
— Натам, накъдето се е запътил.
Жос сви рамене.
— С вашия характер никога не бихте могли да станете глашатай. Защото ако човек така се спира на всичко, което чете, къде ще му излезе краят. Няма да може да чете, ще му секне гласът. Глашатаят трябва да е над тия неща. Щото не един щурак е минал през урната ми. Обаче никой не е плащал повече от обявената такса. Нито пък е писал на латински. Защо го прави, да го питаш.
— За маскировка. След като цитира чужди текстове, значи не говори той. Хитро, нали? Така си измива ръцете.
— Нямам доверие в типове, които си измиват ръцете.
— От друга страна избира стари текстове, които имат смисъл само за него. Крие се зад тях.
— А бе да ви кажа — рече Жос, като размаха ножа си, — аз не съм против старите неща. Дори имам рубрика за историята на Франция, ако сте забелязали. Още от училище обичам историята. Не че учех, но ми харесваше.
Жос довърши котлета си, Декамбре поръча четвърта каничка. Жос го изгледа. Носеше на пиене аристократът, а на всичкото отгоре беше започнал, докато го бе чакал. Морякът гледаше да не изостава, но усещаше, че вече леко губи контрол. Взря се в Декамбре, който в крайна сметка не изглеждаше чак толкова трезвен. Сигурно пиеше, за да се реши да заговори за стаята. Жос установи, че и самият той избягва темата. Докато си говореха за това и онова, не говореха за хотела. Пак добре.
— Всъщност даскалът ми харесваше — добави Жос. — На китайски да беше говорил, пак щях да го харесвам. Като ме изгониха от пансиона, само за него съжалявах. Не беше много весело в Трегие.
— Че какво сте правили в Трегие? Мислех, че сте от Гилвинек.
— Ами нищо, там е работата. Пратиха ме в пансиона, за да ми поправят характера. Много зор за нищо. След две години ме върнаха в Гилвинек, щото съм влияел зле на другарите ми.
— Знам го Трегие — небрежно каза Декамбре и пак напълни чашата си.
Жос го изгледа скептично.
— Улица Либерте знаете ли я?
— Да.
— Там беше пансионът за момчета.