— Добре де — намуси се старецът. — Такива бяха времената. Така се правеше.
— Времената, друг път. Такъв си бил ти. Извадил си й едното око.
— Хайде сега, още два века ли ще говорим за това око?
— Ами да. За да служи за пример.
— Ти ли, Жос, ще ми дрънкаш за примери? Ти, който едва не изкорми онзи човек, докато го риташе на кея в Гилвинек? Или се лъжа?
— Първо, онзи не беше жена, и второ, не беше човек, ами торба с пари, който хич не го е еня, че другите ще изпукат, стига той да прибере мангизите.
— Знам, знам. Не те виня. Ама защо ме повика?
— Нали ти казах, не съм те викал.
— Гадно характерче имаш. Пак добре, че си ми наследил очите, щото иначе като нищо щях да те цапардосам. Дошъл съм, понеже ти ме повика. Така е и точка. Впрочем това не е от любимите ми барове. Не ми харесва музиката.
— Хубаво — примири се Жос. — Да те черпя нещо?
— Ако успееш да вдигнеш ръка. Защото като те гледам, май си вързал кънките.
— Не е твоя работа, старче.
Прадядото сви рамене. Виждал ги бе всякакви и нямаше да позволи сополанкото да му вдига кръвното. А и този Жос си беше истински Льогерн, няма какво.
— Значи — подхвана старецът — нямаш жена и нямаш мангизи, а?
— Право в десетката — отвърна Жос. — Разправят, че навремето не си бил толкова досетлив.
— Това е, защото съм призрак. Когато умре, човек научава неща, дето не ги е знаел преди.
— Хайде бе — рече Жос и протегна немощна ръка към сервитьора.
— За жените нямаше защо да ме викаш. Те не са ми силата.
— И сам щях да се сетя.
— Но за бачкането нямаш проблеми, момчето ми. Просто взимай пример от семейството. Сбърка, като се натика в бобините. А и знаеш ли, не се доверявай много на предметите. Въжетата, както и да е, но бобините, намотките, да не говорим за тапите, по-добре бягай надалеч.
— Знам — каза Жос.
— Съобразявай се с наследствеността. Взимай пример от семейството.
— Вече не мога да стана моряк — възрази Жос раздразнено. — Достъпът до пристанищата ми е забранен.
— Че кой ти говори за моряк? В живота няма само риба, слава богу. Аз да ме би да съм бил моряк?
Жос допи чашата си и се съсредоточи върху въпроса.
— Не — каза той след малко. — Ти беше глашатай. Съобщаваше новините от Конкарно до Кемпер.
— Точно така, момчето ми, и се гордея с това. Ар Банур ме наричаха. Глашатая. Нямаше по-добър от мен по южното крайбрежие. Всеки божи ден Ар Банур влизаше в някое село и по пладне съобщаваше новините. И мога да ти кажа, че сума ти народ ме чакаше още от зори. На територията ми имаше трийсет и седем села, не е малко. Бая хора бяха, дето живееха на света благодарение на какво? На новините. И благодарение на кого? На мен. Ар Банур, най-добрият събирач на новини във Финистер. Гласът ми се разнасяше от църквата до коритата за пране и всички наостряха уши, за да ме чуят. Гласът ми им носеше света, живота, а това е по-различно от рибата, ще знаеш.
— Знам — рече Жос и си сипа от бутилката на бара.
— Втората империя аз я отразявах. Ходех за новини чак в Нант и ги донасях на кон пресни като топъл хляб. Третата република я виках по цялото крайбрежие. Да можеше да чуеш каква гюрултия вдигах! Без да говорим за местните клюки — сватби, погребения, домашни свади, намерени вещи, изгубени деца, налъми за поправка, все аз разпространявах всичко това. Обикалях селата и получавах новини за четене. Още си спомням как дъщерята на Панмарш се обясни в любов на едно момче от Сент Марин. Луд скандал, последван от убийство.
— Трябвало е да се въздържиш.
— Как не, плащаха ми, за да чета, вършех си работата. Ако не прочетях новината, значи обирах клиента, а ние, Льогерновите, може и да сме грубияни, но не сме разбойници. Рибарските им драми от любов и ревност не ме интересуваха. Стигаше ми и собственото семейство. Веднъж месечно се отбивах на село да видя децата, да отида на църква и да ударя една пушка.
Жос въздъхна над чашата си.
— И да оставя някой франк — додаде прадядото твърдо. — Жена и осем хлапета, туй нещо трябва да се изхранва. Но честно ти казвам, с Ар Банур не се лишаваха.
— От шамари ли?
— От мангизи, глупако.
— Толкова ли печелеше?
— И повече. Ако има нещо на тези земя, което никога не пресъхва, това са новините, и ако има жажда, която никога не се утолява, това е човешкото любопитство. Глашатаят дава на цялото човечество да суче. Сигурен е, че млякото няма да свърши и устите също. Хей, синко, ако къркаш толкова, никога няма да станеш глашатай. За този занаят трябва трезва глава.