— Млък — каза Жос.
Разгъна листа и тихо прочете:
А когато всички змии, прилепи, язовци и останалите твари, обитаващи дълбините на подземни тунели, наизлязат по полето, напускайки обичайната си обител; когато плодните растения и зеленчуците започнат да гният, проядени от червеи (…)
Обърна листа, за да прочете продължението, но текстът спираше дотук. Поклати глава. Бе източил много налудничави думи, но този тип биеше всички рекорди.
— Откачалка — измърмори Жос. — Богата откачалка.
Остави листа и бързо разпечата останалите пликове.
III
Ерос Декамбре се появи на прага на вратата си няколко минути преди началото на новините от осем и трийсет. Облегна се на касата и зачака да дойде бретонецът. Отношенията му с моряка риболовец бяха изпълнени с мълчания и враждебност. Декамбре не можеше да си обясни защо. Склонен бе да вини този недодялан, сякаш изсечен от гранит и вероятно способен на насилие мъж, който вече две години нарушаваше крехкото равновесие на съществуването му със своя сандък, с нелепата си урна и с виковете си, изливайки три пъти дневно на площада цял тон рядка помия. В началото не му обръщаше внимание, убеден, че няма да се задържи и седмица. Но бизнесът на глашатай се оказа забележително успешен и бретонецът се сдоби с редовна публика, която, така да се каже, пълнеше залата ден след ден. Истинско бедствие.
Декамбре за нищо на света не би пропуснал да присъства на това бедствие и за нищо на света не би си го признал. Затова всяка сутрин заемаше мястото си с книга в ръка, слушаше новините с наведена глава и обръщаше страниците, без да прочете и ред. Понякога между две рубрики Жос Льогерн му хвърляше бегъл поглед. На Декамбре не му харесваше това синьо око. Струваше му се, че глашатаят иска да се увери в присъствието му, че си въобразява, че го е накарал да захапе стръвта като най-обикновена риба. Защото бретонецът правеше точно това — прилагаше към града грубите си рефлекси на риболовец, като истински професионалист ловеше в мрежите си минувачите сякаш бяха пасажи от треска. Минувачи и риба се сливаха в едно в кръглата му глава — но един и същи начин ги изкормваше, за да върти търговията си.
Само че Декамбре бе паднал в капана и прекалено добре познаваше човешката душа, за да не си дава сметка за това. Единствено книгата в ръцете му все още го отличаваше от останалите слушатели на площада. Дали не би било по-достойно да остави тъпата книга и три пъти дневно да застава очи в очи с рибешката си участ? Тоест да признае поражението си на литератор, отнесен от нелепата улична глъч.
Тази сутрин Жос Льогерн закъсняваше, което бе твърде необичайно за него. С края на сведеното си око Декамбре го видя да пристига забързан и да закача празната урна на дънера на платана, онази крещящо синя урна с претенциозното название „Вятърът на Нороа II“. Декамбре се питаше дали морякът е с всичкия си. Щеше му се да разбере дали е кръстил по този начин цялото си имущество, дали столовете и масата му носят някакво име. После видя как Жос повдига тежкия сандък с ръцете си на хамалин, как го намества на тротоара с лекотата, с която би положил птиче, как се мята отгоре му с енергичен отскок, сякаш се качва на борда на кораб, и как вади листата от ватенката си. Трийсетина души, сред които и вярната Лизбет с ръце на ханша, покорно го чакаха.
Лизбет живееше в стая №3 и вместо наем помагаше на Декамбре редовно да получава малкия си незаконен доход. Помощ решаваща, брилянтна, незаменима. Декамбре живееше в страх от деня, в който някой тип ще му отнеме прекрасната Лизбет. А това задължително щеше да се случи. Висока, дебела и черна, Лизбет се виждаше отдалеч. Никакъв шанс да я скрие от очите на света. Още повече че темпераментът й не се отличаваше с дискретност — тя говореше високо и щедро раздаваше мнението си за всичко. А най-страшното беше, че усмивката на Лизбет — пак добре, че не се появяваше често — пораждаше у хората непреодолимо желание да се хвърлят в обятията й, да се притиснат до едрата й гръд и да се нанесат там завинаги. Беше на трийсет и две години и един ден Декамбре щеше да я загуби. Засега Лизбет хокаше глашатая.