— „Двубой с горещината“… Господи, мразя жегата!
— По дяволите, това шоу е от две части, веднага след филмите…
— „Бъхтене за пари“, за Бога, не знаех, че сърцето ми…
— Надявах се да участвам точно в това, но наистина не мислех, че…
— Хей, Джейк, гледал ли си го това — „Плувай с крокодилите“? Мислех, че…
— Нищо подобно не очаквах.
— По дяволите!
— „Бягай за оръжието“…
— БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС! БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС?
— Тук съм!
Предадоха му обикновен бял плик и той го отвори. Пръстите му трепереха и едва на втория път успя да извади малката пластмасова карта. Прочете я и се намръщи, не разбирайки. На нея нямаше нищо за разпределението му. Пишеше само „АСАНСЬОР ШЕСТ“. Прибра картата при другата в горния си джоб и излезе от аудиторията. Първите пет асансьора бяха заети — непрестанно превозваха участниците за следващата седмица до седмия етаж. Четирима мъже стояха до асансьор шест и в един от тях Ричърдс разпозна човека с киселия глас.
— Какво става? — попита Ричърдс. — Изхвърлят ли ни?
Мъжът с киселия глас беше симпатяга на около двадесет и пет години и изглеждаше доста добре. Едната му ръка беше вдървена, вероятно от детски паралич. През 2005-а болестта се бе появила отново, като върлуваше най-силно в Кооп сити.
— Де тоя късмет — каза той и се засмя глухо. — Май ще се състезаваме за големите пари. Там за теб правят повече — не минаваш само с настаняване в болница със сърдечен удар, извадено око или една-две откъснати ръце. Там те убиват, сладур. Точно в подходящия момент.
Шести човек се присъедини към тях — симпатично момче, което непрекъснато примигваше, сякаш учудено от всичко, което вижда.
— Здрасти, малкият — каза мъжът с киселия глас.
В седем часа, когато на етажа бяха останали само те, вратата на шестия асансьор се отвори. Зад бронираното прозорче отново имаше ченге.
— Виждате ли? — каза мъжът с киселия глас. — Ние сме опасни индивиди. Обществени врагове. Трябва да ни очистят — той направи свирепа гангстерска гримаса и започна да стреля по защитеното от куршуми отделение с въображаемия си автомат.
Ченгето го наблюдаваше с безизразно лице.
…междинно отчитане — минус 088…
Чакалнята на осмия етаж беше много малка, много мека, много интимна и много уютна.
Когато пристигнаха на етажа, трима от тях веднага бяха отведени от трима полицаи по един покрит с плюшен килим коридор вляво. Ричърдс, мъжът с киселия глас и момчето, което примигваше често, бяха доведени тук.
Една секретарка, която смътно напомняше на Ричърдс някоя от старите телевизионни порнозвезди (Лиз Кели? Грейс Тейлър?), които бе гледал като малък, им се усмихна, когато влязоха. Тя седеше зад бюрото си, разположено в една ниша на стената, обградено от толкова много саксии с всякакви растения, че приличаше на стрелково гнездо в Еквадор.
— Мистър Дженски — каза тя с ослепителна усмивка, — влизайте направо.
Момчето влезе в кабинета, свързан с чакалнята. Ричърдс и мъжът с киселия глас — казваше се Джими Лафлин — заговориха тихо. Оказа се, че Лафлин живее само на три пресечки от Ричърдс — на Док стрийт. До миналата година бил на почасова работа в „Дженеръл Атомикс“ — чистел двигатели, но го уволнили заради участието му в седяща стачка против старите и разбити радиационни щитове на реакторите.
— Е, поне съм жив — каза той. — Според ония идиоти само това има значение. Стерилен съм, разбира се. Това вече няма значение. Един от малките рискове, на които се подлагаш срещу щедрото възнаграждение от седем нови долара на ден.
Като го изхвърлили от „Дженеръл Атомикс“, сакатата му ръка още повече затруднила намирането на работа. Преди две години жена му се разболяла сериозно от астма и сега била призована към леглото.
— Накрая реших да се пробвам, да чуя как звънтят големите мангизи — Лафлин се усмихна накриво. — Може пък да успея да изхвърля малко мръсници от някой висок прозорец, преди да ме пипнат момчетата на Маккоун.
— Мислиш, че наистина е…
— „Бягащият човек“? Мога да си заложа задника. Дай една от тия гадни цигари, приятел.
Ричърдс му даде. Вратата се отвори и момчето, което примигваше често, излезе, водено за ръката от една красавица, чието облекло като че ли се състоеше от две носни кърпички, крепящи се на магия върху тялото й. Докато двойката ги подминаваше, момчето им се усмихна бързо и нервно.
— Мистър Лафлин? Моля, влезте.
Ричърдс остана сам, ако не се броеше секретарката, която отново бе изчезнала в укритието си. Стана и отиде до безплатния автомат за цигари в ъгъла. „Може би Лафлин е прав“ — помисли си той. Автоматът предлагаше и наркотици. Явно бяха достигнали върха. Взе пакет „Блам“ и запали.