— …и някои хващат астма, разбира се. Въздухът става като сироп за кашлица през август и септември. Но рак на белия дроб…
— Ти не говориш за астма. Говориш за емфизема.
— Емфизема — Ричърдс се замисли върху понятието, но не можа да се сети за значението му, въпреки че думата беше странно позната.
— Всички тъкани в дробовете ти се надуват. Опитваш се да си поемеш въздух, но не можеш. Сигурно познаваш много хора, които са така.
Ричърдс се замисли. Наистина познаваше. Познаваше много хора, които точно така бяха умрели.
— Те не пишат за това — каза Брейдли, сякаш прочел мислите му. — Сега уредите в Бостън отчитат двадесет при ясни дни. Все едно изпушваш четири пакета цигари просто докато си дишаш. При лошо време се качва до четиридесет и две. Из целия град разни старчоци падат по улиците. На смъртния акт пишат астма. Но всичко идва от въздуха. Само от въздуха. И те непрекъснато го изсипват върху нас, колкото могат по-мръсен. Комините бълват отрови двадесет и четири часа в денонощието. На големите момчета така им харесва. А филтрите за по двеста долара са боклук. Просто две мрежички с марля между тях, това е то. Единствените добри са на «Дженеръл Атомикс». Единствените, които могат да си го позволят, са големите момчета. На нас ни дадоха Безплатната телевизия, за да не им се пречкаме из улиците, да си дишаме, докато пукнем от задушаване, без да им създаваме неприятности. Това как ти се струва? Най-евтиният филтър на «Дженеръл Атомикс» на пазара струва шест хиляди нови долара. Прочетохме книгата и направихме такъв за Стейси за десет долара. Използвахме едно миниатюрно късче платина. Взехме го от слухов апарат, купен от заложната къща за седем долара.
Ричърдс мълчеше. Не знаеше какво да каже.
— Мислиш, че когато Каси хвърли топа, ще напишат в смъртния й акт «рак на белите дробове»? Ще сложат астма, копелетата. Иначе някой може да се изплаши. Някой може да си намери карта за библиотеката и да разбере, че ракът на белите дробове се е повишил със седемстотин процента от 2015-а насам.
— Това вярно ли е? Или предполагаш?
— Прочетох го. Човече, те ни убиват. Убива ни Безплатната телевизия. Както фокусникът те кара да гледаш как от блузата на асистентката му падат сладкиши, докато той в това време вади зайци от гащите си и ги слага в цилиндъра. — Той замълча. После тихо продължи: — Понякога си мисля, че мога да изкарам всичко на бял свят за десет минути по телевизията. Да им кажа. Да им покажа. Всеки може да има филтър, ако телевизионната мрежа го поиска.
— А аз им помагам.
— Ти не си виновен. Ти трябва да бягаш.
В съзнанието на Ричърдс се появиха лицата на Килиън и Артър М. Бърнс. Искаше му се да ги смачка, да ги стъпче, да ходи върху тях. Или още по-добре — да измъкне филтрите от носа им и да ги остави на улицата.
— Хората са бесни. Тридесет години трупат гнева си. Трябва им само повод… един-единствен повод…
Ричърдс се унесе в сън, докато думите още кънтяха в ушите му.
…междинно отчитане — минус 062…
През целия ден Ричърдс остана затворен. Брейдли бе излязъл, за да се погрижи за колата и да уреди с някой от бандата закарването й до Манчестър.
Брейдли и Стейси се върнаха към шест часа и Брейдли включи телевизора.
— Всичко е готово. Тръгваме довечера.
— А сега какво?
Брейдли се усмихна тъжно.
— Не искаш ли да се видиш в най-гледаното предаване?
Ричърдс искаше и когато се появи сигналът на «Бягащият човек», той се загледа в екрана като омагьосан.
Боби Томпсън стоеше с безизразно лице върху един блестящ подиум сред море от тъмнина.
— Погледнете — каза той. — Това е един от вълците, които ходят сред вас.
На екрана се появи увеличено лицето на Ричърдс. Задържа се известно време, а после се смени от втора снимка — пак на Ричърдс, но този път маскиран като Грифън Спрингър.
Отново се появи Томпсън. Заговори със сериозен поглед:
— Тази вечер се обръщам специално към жителите на Бостън. Вчера петима полицаи намериха смъртта си в мазето на Бостънската младежка християнска организация. Умряха в пламъци и агония, в капана, хитро и безмилостно поставен от този вълк. За кого се представя тази вечер? Къде е сега? Погледнете! Вижте го!
Образът на Томпсън се стопи и бе заменен от първия от двата записа, направени от Ричърдс сутринта. Стейси ги бе пуснал в една пощенска кутия на Комънуелт Авеню, в другия край на града. Майка му бе държала камерата в задната спалня, с дръпнати завеси на прозореца и покрити мебели.
— Всички вие, които гледате — каза бавно образът на Ричърдс, — не техниците, не хората в луксозни апартаменти, не говоря на вас, говняри. Говоря на хората от гетата, от евтините блокове и Масовото строителство. На рокерите. На безработните. На децата, които влизат в затворите за наркотици, които не притежават и престъпления, които не са извършили, защото Телевизионната мрежа иска да е сигурна, че те няма да се срещат и няма да разговарят помежду си. Искам да ви разкажа за истинското престъпление, което се извършва зад гърба ви. Лишават ви дори от въздуха, защото…