— Аз съм Вирджиния Паракис — каза глухо тя. — Майката на Елтън Паракис. Влезте.
…междинно отчитане — минус 051…
Когато влязоха в кухнята, за да запари чая, тя все още не го бе познала.
Къщата беше стара, рушаща се и мрачна, обзаведена с добре познатите на Ричърдс от собствения му дом вехтории.
— Елтън сега го няма — каза тя, надвесена над очукания алуминиев чайник върху газовия котлон. Тук светлината беше по-ярка, виждаха се кафявите петна от влага по тапетите, умрелите мухи по первазите — спомени от последното лято, почернелите ръбове на издутите парчета линолеум по пода, купчина мокра амбалажна хартия под прокапалата водопроводна тръба. Миришеше на някакъв дезинфекционен препарат и Ричърдс си представи умиращи хора в болнични стаи.
Тя прекоси стаята и подутите й пръсти с усилие затърсиха нещо сред боклуците, струпани върху шкафа, докато най-накрая извади две торбички чай, едната вече използвана. Даде му използваната. Ричърдс не се изненада.
— Той работи — жената слабо наблегна на втората дума и фразата прозвуча като обвинение. — Праща те оня човек от Бостън, дето Елти му пише за замърсяването, нали?
— Да, мисис Паракис.
— Запознаха се в Бостън. Моят Елтън оправяше автоматите за цигари и други дреболии. — Изпъчи се самодоволно и после пое обратно пътя към печката през дюните от линолеум. — казах на Елти, че това, дето го прави Брейдли, е противозаконно. Казах му, че може да го доведе до затвор или нещо по-лошо. Той не ме слуша. Не и мен, старата му майка. — Тя се усмихна мило, най-после наклеветила сина си. — Той все си строеше нещо… Когато беше момче, построи къща под бряста с четири стаи. Това беше, преди да отсекат дървото. Но да построиш станция за измерване на замърсяването в Портлънд беше идея на оня, черния.
Тя потопи торбичките в две купи и остана с гръб към Ричърдс, докато сгряваше ръцете си на котлона.
— Пишат си. Казах му, че пощите не са сигурни. Ще стигнеш до затвора или нещо по-лошо, му казвах. А той вика: „Ама, майко, ние го пишем с шифър. Той иска дузина ябълки, аз му пиша, че чичо ми е зле.“ Аз му разправям: „Елти, мислиш ли, че те няма да се сетят за тая шпионска измишльотина.“ Той не ме слуша. А преди го правеше. Бях най-добрият му приятел. Но нещата се промениха. Откакто влезе в пубертета, нещата се промениха — гнусни списания под леглото, ей такива неща. И сега оня, черният. Сигурно са те хванали да взимаш проби за смога, за канцерогени или нещо друго и сега те гонят.
— Аз…
— Няма значение — извика тя злобно, обърната към прозореца. Той гледаше към някакъв заден двор, пълен с гниещи боклуци и автомобилни джанти. В двора имаше детски пясъчник, който сега, години по-късно, беше пълен с мъртви октомврийски клони.
— Няма значение — повтори жената, — черните са виновни. — Тя се обърна към Ричърдс, а очите й бяха потъмнели, гневни и объркани. — Сега съм на шестдесет и пет, но бях деветнадесетгодишно младо и свежо момиче, когато започна всичко. Беше 1979 и черните бяха навсякъде. Навсякъде. — Тя почти крещеше, сякаш спореше с Ричърдс. — Навсякъде. Пращаха черните на училище заедно с белите. Пуснаха ги в правителството, вечно недоволни, вечно протестиращи, вечно бунтовници. Не съм…
Тя изведнъж спря, сякаш някой бе извадил думите от устата й. Гледаше Ричърдс, виждайки го за пръв път.
— Господи помилуй! — прошепна тя.
— Мисис Паракис…
— Не! — извика тя с дрезгав от страха глас. — Не! Не! О, не! — Тя тръгна към него, като спря за малко до шкафа, колкото да измъкне от неразборията по него един пробляскващ кухненски нож. — Вън! Вън! Вън! — Ричърдс стана и бавно заотстъпва, първо през късия коридор между кухнята и мрачната дневна, а после и през самата стая. На стената видя стар телефонен апарат, който сигурно висеше там от дните, когато мястото наистина е било хотел. „Синята врата. Гости“. Кога е било това? Преди двадесет години? Четиридесет? Преди да изтърват черните или след това?
Вече беше в коридора и наближаваше външната врата, когато в нея щракна ключ. Двамата се заковаха на местата си, сякаш невидима ръка бе спряла филма, докато реши какво да прави по-нататък.
Вратата се отвори и Елтън Паракис влезе.
Беше много дебел, а тъмнорусата му коса, нелепо сресана назад на започващи от челото му вълни, откриваше бебешко лице с постоянно учудено изражение. Беше облечен с униформата на някакъв сервиз за автомати — синя със златни ивици. Той погледна внимателно Вирджиния Паракис.