— Какво беше това за Кливлънд? — попита Ричърдс. (Беше установил, че е лесно да задаваш въпроси на Елтън.)
Паракис сви рамене.
— Ами един като мене. Запознахме се в Бостън в библиотеката. Бяхме с Брейдли. Нашият малък клуб по замърсяването. Предполагам, че мама ви е казала нещо за това… — Той потри ръце и се усмихна тъжно.
— Спомена нещо — съгласи се Ричърдс.
— Тя е… малко не е наред. Не разбира по-голямата част от това, което се случи през последните двадесет години. Винаги е уплашена. Аз съм единственото, което има.
— Ще хванат ли Брейдли?
— Не знам. Той си има… ъ-ъ, своя разузнавателна мрежа. — Но очите на Елтън избягваха погледа на Ричърдс.
— Вие…
Вратата се отвори и мисис Паракис застана на входа. Ръцете й бяха скръстени и тя се усмихваше, но гледаше някъде далеч.
— Извиках полицията. Сега трябва да си тръгваш.
Елтън пребледня:
— Лъжеш.
Ричърдс скочи на крака и застина, навел глава встрани, заслушан.
Слаб, усилващ се вой на сирени.
— Не лъже — каза Ричърдс.
Мъчително усещане за пълно безсилие го завладяваше.
— Тя лъже — настоя Елтън. Стана, почти докосна ръката на Ричърдс, но отдръпна дланта си, сякаш щеше да хване нещо горещо. — Това са пожарникари.
— Заведи ме до колата. Бързо.
Насеченият писък на сирените ставаше все по-силен. Звукът изпълни Ричърдс с ужас, почувства се като в кошмарен сън, заклещен в стая с двама луди, докато…
— Майко… — лицето на Паракис бе сгърчено, умоляващо.
— Извиках ги — тя се пресегна и сграбчи дебелата ръка на сина си, сякаш искаше да го разтърси. — Трябваше. Заради теб. Оня черният те набърка във всичко. Ще кажем, че е нахълтал и ще вземем парите за наградата.
— Хайде — изръмжа Елтън на Ричърдс и се опита да се освободи от нея. Но тя упорито се държеше като малко куче, захапало опашката на кон.
— Елти! — изкрещя тя. — Елти! — Той я блъсна, жената прелетя през стаята и падна на леглото.
— Бързо — каза Елтън. Ужас и болка бяха завладели лицето му. — Хайде, бързо!
Хукнаха по стълбите, като се блъскаха и си пречеха в тъмнината, докато излязоха от къщата. Елтън тичаше и целият се тресеше. Отново се беше задъхал, но не спираше.
А зад тях, през затворения прозорец и отворената входна врата, викът на мисис Паракис се превърна в писък, приближаващите сирени го усилиха, той се смеси с техния вой и ги настигна:
— ЗАРАДИ ТЕБ ГО НАПРАВИ-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-И-Х!
…междинно отчитане — минус 049…
Сенките им ги преследваха, докато те тичаха надолу по хълма към парка, стопяваха се и отново изплуваха, когато приближаваха или отминаваха замрежените улични лампи. Елтън Паракис дишаше като локомотив, въздухът свистеше в широко отворената му уста.
Прекосиха улицата и изведнъж мощни фарове ги уловиха, заслепиха ги и ги притиснаха на тротоара. Сини светлини ярко проблясваха на покрива на полицейска кола. Цилиндрите й изреваха, гумите изсвириха и тя закова на място тридесетина метра пред тях.
— РИЧЪРДС! БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС — гласът отекваше, усилен от мегафона.
— Колата ти… направо… виждаш ли я? — Елтън едва си поемаше дъх.
Силуетът на колата смътно се открояваше в тъмнината. Елтън я беше паркирал добре, под няколко брези до едно изкуствено езеро. Полицейският автомобил отново изрева, задните му колела оставиха две прави черни линии от гореща гума по асфалта, когато ускори, а бензиновият му двигател виеше, непрекъснато увеличаващ оборотите. Колата удари бордюра, подскочи и фаровете й за миг полетяха нагоре, а после отново се насочиха право в тях.
Ричърдс се обърна с лице към машината. Изведнъж се усети съвсем спокоен, почти безчувствен. Измъкна пистолета на Брейдли от джоба си, докато отстъпваше назад. Други ченгета не се виждаха. Само този. Колата ревеше срещу тях, понесла се по голата октомврийска пръст на парка, а колелата й изтръгваха огромни късове черна земя и ги изхвърляха назад.
Стреля два пъти в предното стъкло. То се напука, но не се счупи. В последния момент скочи настрани и се претърколи. Сухата трева притисна лицето му. Изправи се на колене и стреля още два пъти в задното стъкло. Без да намали, колата направи обратен завой, занесе настрани и отново полетя напред, а сините й светлини превърнаха нощта в безумен кошмар от побеснели сенки. Тя преграждаше пътя на Ричърдс към паркираната му кола, но Елтън беше отскочил на другата страна и сега трескаво сваляше кабелите от вратата.
От прозореца на полицейския автомобил някой се бе показал до кръста. Плътен, оглушителен, насечен звук заля тъмнината. Автомат. Куршуми разораха почвата около Ричърдс. Пръст полетя към лицето му и засипа челото му. Той коленичи сякаш за молитва и стреля още веднъж. Този път на стъклото се появи малка дупка. Но колата вече беше над него… Ричърдс отскочи вляво и стоманената броня удари левия му крак, премаза глезена му и го захвърли по очи на земята.