— Хайде, Ролф.
Рязкото изджафкване на куче го накара да скочи на крака. Времето му стигна само да си помисли: «Полицейски кучета. Господи, те имат полицейски кучета» и нещо голямо и черно изскочи и връхлетя върху него.
Ричърдс падна по гръб, а пистолетът изхвърча някъде в бурените. Кучето беше върху него, голяма немска овчарка, но с нетипичен цвят на козината, явно мелез. Притискаше лицето му и лигавеше ризата му. Диво и радостно размахваше опашката си.
— Ролф! Хей, Ролф! Ро… О, Боже! — Ричърдс зърна два бягащи крака в сини джинси, а после едно малко момче задърпа кучето. — Господи, съжалявам, мистър. Не хапе, много е глупав, за да хапе, просто ви се радва. Божичко на какво приличате! Загубихте ли се?
Момчето държеше Ролф за врата и наблюдаваше Ричърдс с неподправен интерес. То беше стройно, около единадесетгодишно, изглеждаше добре и от лицето му отсъстваше бледото, изнервено изражение на жителите на големите градове. В чертите му имаше нещо чуждо, непривично и въпреки това познато. След секунда Ричърдс го определи. Невинност.
— Да — отвърна той намусено. — Загубих се.
— Май сте падал честичко.
— Точно така, приятелю. Би ли погледнал по-отблизо лицето ми, лошо ли съм се одрал? Нали знаеш, сам не мога да се видя.
Момчето покорно се наведе напред и се втренчи в лицето му. Ричърдс не забеляза никакъв знак, че го е познало. Остана доволен.
— Цялото е нарязано — каза момчето (говореше леко носово, като да беше от Ню Инглънд; личеше си, че не идва от Югоизточните щати, но гласът му беше подскачащ и игрив, малко присмехулен), — но ще оживеете. — То сбърчи вежди. — От Томастън ли избягахте? Знам, че не е Пайнлънд, защото не приличате на бавноразвиващ се.
— От никъде не бягам — отговори Ричърдс, като сам не знаеше това лъжа ли е или истина. — Стопирах. Лош навик, приятелю. Не го правиш, нали?
— Как ли пък не! — Момчето звучеше искрено. — Всякакви ненормалници карат по шосетата в тия времена. Така казва баща ми.
— Вярно е. Но трябваше да стигна до… ъ-ъ-ъ… — той щракна с пръсти, сякаш казваше «ей сега ми изскочи от главата» — летището, де…
— Сигурно имате предвид Войт Фийлд?
— Точно така.
— Ама това е на повече от сто мили оттук, мистър. В Дери.
— Знам — каза унило Ричърдс и прокара ръка по козината на кучето. То легна доволно и замря. Ричърдс с усилие задържа смеха си. — Ония, трите копелета, ме качиха на границата на Ню Хемпшир. Истински гадняри. Пребиха ме, взеха ми портфейла и ме зарязаха на някакъв изоставен супермаркет.
— Да, знам мястото. За Бога, искате ли да дойдете с мен вкъщи и да закусите?
— С удоволствие, братле, но губя време. До довечера трябва да стигна до това летище.
— Пак на стоп? — Момчето се ококори.
— Трябва — Ричърдс понечи да се изправи, но отново се отпусна, сякаш току-що се беше сетил за нещо много важно. — Слушай, ще ми направиш ли една услуга?
— Защо не? — каза предпазливо момчето.
Ричърдс извади двете записани касети.
— Това са специални кредитни карти — обясни бързо той. — Ако ги пуснеш в пощата, моята компания ще ми подсигури пари в брой, които ще ме чакат в Дери. Тогава ще мога да продължа спокойно пътя си.
— Дори без адрес?
— Тези отиват директно.
— Добре. Разбира се. Има пощенска кутия при магазина на Джерълд — момчето се изправи, а неопитността му пречеше да разбере, че всичко, казано от Ричърдс, е лъжа. — Хайде, Ролф.
Ричърдс ги остави да се отдалечат няколко метра.
— Не. Ела пак.
Момчето се обърна и тръгна обратно, като влачеше краката си. На лицето му се бе появил страх. Разбира се, в историята на Ричърдс имаше достатъчно големи дупки, за да премине камион през тях.
— Май ще трябва да ти кажа всичко. По-голямата част от разказа ми е вярна. Но се страхувах да не се раздрънкаш.
Утринното октомврийско слънце сгряваше гърба и врата му, усещането беше прекрасно и му се искаше да остане на хълма през целия ден, да спи сладко в последната есенна топлина.
Измъкна пистолета от мястото, където беше паднал, и го остави на тревата. Очите на момчето се разшириха.
— Правителствена задача.
— Бо-о-о-ожичко — прошепна хлапакът. Ролф седеше до него, розовият му език се поклащаше отпуснато от ъгъла на устата му. — Ще ги пусна. За Бога, почакайте, ще кажа…
— На никого. Не казвай на никого в продължение на 24 часа. В противен случай може да те накажат — добави Ричърдс заплашително. — И така, до утре по това време ти не си ме виждал. Ясно ли е?
— Да, разбира се.
— Тогава тръгвай. И благодаря, приятелю. — Той подаде ръката си и момчето я стисна със страхопочитание.