Выбрать главу

Наблюдаваше ги как подтичват надолу по хълма, едно хлапе в червена карирана риза и кучето му, подскачащо весело в тревата до него. «Защо моята Кати не може да преживее нещо такова?»

Лицето му се сгърчи в ужасяваща, съвсем несъзнателна гримаса на ярост и омраза и той щеше да отправи проклятията си към Господ, но в тъмната част на съзнанието му се появи по-подходящ обект — Федерацията на игрите. А зад нея като сянката на по-мрачен бог — Телевизионната мрежа.

Продължи да гледа, докато момчето, смалено от разстоянието, пусна касетите в кутията. После вдървено се изправи, пъхна патерицата под мишницата си и тръгна обратно през храсталака по посока на шосето.

Към летището. И може би още някой ще плати сметките си, преди да свърши всичко.

…междинно отчитане — минус 045…

Беше забелязал някакъв разклон една миля по-назад по пътя и когато го достигна, Ричърдс излезе от храстите и се спусна тромаво по насипа на шосето.

Седна, като си даваше вид на човек, който се е отказал от опитите си да спре някоя кола и е решил вместо това да се порадва на топлото есенно слънце. Остави първите две коли да го подминат — и в двете имаше по двама мъже и прецени, че е доста рисковано. Но когато третата се приближи към стопа, той се изправи. Чувството, че е затворен отвсякъде, отново се бе появило. Сигурно целият район се намираше под наблюдение, независимо докъде беше стигнал Паракис. Следващата кола можеше да бъде полицейска и това щеше да е краят на играта.

Караше жена и беше сама. Не го и погледна. «Стопаджиите са противни и не трябва да им се обръща внимание.» Ричърдс отвори вратата до шофьора и влезе в момента, в който колата ускори. Инерцията го повдигна и го хвърли встрани, хванат с една ръка за дръжката на вратата, а здравият му крак се повлече по настилката.

Спирачките изсвистяха глухо и колата рязко отклони от пътя.

— Какво… Кой… не можете…

Ричърдс насочи към нея пистолета си. Знаеше, че отблизо изглежда абсурдно, като прекаран през месомелачка. Зловещият му вид щеше да помогне. Вкара крака си и затръшна вратата, без да отклони оръжието. Тя беше облечена модерно. Носеше сини слънчеви очила. Изглеждаше добре, ако се съди по това, което той можеше да види.

— Карай — заповяда Ричърдс.

Тя направи това, което можеше да се очаква — натисна с два крака спирачката и започна да крещи. Ричърдс полетя напред и нещо болезнено застърга в счупения му глезен. Колата се разтресе и спря до банкета, петнадесет метра след разклона.

— Вие сте онзи… вие сте… Р-р-р-р-р…

— Бен Ричърдс. Свалете ръцете си от волана. Поставете ги в скута си.

Тя се подчини, като се тресеше в конвулсии. Не смееше да го погледне. «Страхува се, че ще я убия» — помисли си Ричърдс.

— Как се казвате, госпожо?

— А-амелия Уилямс. Не стреляйте, не ме убивайте. Аз… вземете парите ми, само за Бога не ме убивайте-е-е-е-е…

— Ш-ш-ш-т. Ш-ш-ш-ш-ш-т — Ричърдс се опита да я успокои. Когато млъкна, той продължи: — Няма да се опитвам да променя мнението ви за мене, мисис Уилямс. Мисис ли сте?

— Да — отвърна тя механично.

— Но нямам намерение да ви наранявам. Разбирате ли ме?

— Да — каза тя, изведнъж изпълнена с надежда. — Искате колата. Хванаха приятеля ви и сега имате нужда от кола. Можете да я вземете, застрахована е, няма да кажа на никого. Кълна се, че няма. Ще кажа, че са ми я откраднали на паркинга…

— Ще поговорим и за това. Сега карайте. Тръгнете по Първа магистрала и ще поговорим. Има ли блокади по пътя?

— Н… Да. Стотици. Ще ви хванат.

— Не лъжете, мисис Уилямс.

Потеглиха. В началото тя караше лошо, а после по-гладко. Движението сякаш я успокояваше. Ричърдс повтори въпроса си за блокадите.

— Около Луистън. Там хванаха оня другия гад… човек.

— На какво разстояние оттук?

— Тридесет мили или повече.

Паракис бе стигнал по-далеч, отколкото Ричърдс можеше да мечтае.

— Ще ме изнасилите ли? — попита Амелия Уилямс толкова неочаквано, че Ричърдс щеше да се задави от смях.

— Не — каза той. После между другото добави: — Женен съм.

— Видях я — на Ричърдс му се прииска да я удари, като видя двусмислената й усмивка. «Яж боклуци, кучко. Убий плъх, скрит в кутията за хляб. Убий го с четката за трохи и тогава ще видим как ще говориш за жена ми.»

— Може ли да сляза тук? — попита тя умоляващо и отново малко му дожаля за нея.

— Не. Вие сте моята защита, мисис Уилямс. Трябва да стигна до Войт Фийлд в едно място, наречено Дери. Вие ще се погрижите да стигна там.

— Това са сто и петдесет мили — проплака тя.

— Някой ми каза сто.

— Греши. Никога няма да се доберете до там.