— Точно така — промърмори той. — Голям съм гадняр.
…Междинно отчитане — минус 043…
— Слушай — каза той, когато влизаха в Огъста, столицата на щата, — има голям шанс да ни надушат тук. Аз не искам да те убивам. Зацепваш ли?
— Да — след това добави с открита омраза. — Трябва ви заложник.
— Точно така. Значи ако зад нас се лепне ченге, веднага спираш. Отваряш вратата и се показваш навън. Само се показваш, дупето ти трябва да си остане на седалката. Ясно?
— Да.
— Ще извикаш: «Бен Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му осигурите безопасно преминаване, той ще ме убие.»
— И ти мислиш, че това ще свърши работа?
— Ще трябва да свърши — каза Ричърдс подигравателно — и ти си вътре.
Тя прехапа устна и замълча.
— Мисля, че ще свърши работа. За нула време ще се съберат дузина репортьори и хора с камери с надеждата да спечелят малко пари от игрите или дори наградата «Запрюдър». При толкова публика ще трябва да играят по правилата. Жалко, няма да видиш как ни посрещат с град от куршуми, за да могат после да те оплакват като последната жертва на Бен Ричърдс.
— Защо ми говорите това? — избухна тя.
Ричърдс не отговори. Смъкна се на седалката, докато само горната част на главата му остана да стърчи, и зачака сините светлини в огледалото.
В Огъста нямаше сини светлини. Продължиха още час и половина покрай океана, докато слънцето потъваше на запад и проблясваше по върховете на вълните под мостовете или иззад полетата и боровете.
Минаваше два часът, когато след един завой близо до Кемпдън видяха патрула — две полицейски коли, паркирани от двете страни на пътя. Две ченгета проверяваха някакъв фермер в стар пикап.
— След тридесет метра спри. Прави точно това, което ти казах.
Тя беше бледа, но, изглежда, можеше да се контролира. Беше се примирила вероятно. Натисна меко спирачките и колата плавно спря на около петнадесет метра пред патрула. Полицаят, който държеше някаква папка, заповеднически й махна да се приближи. Когато Амелия не реагира, той погледна изучаващо спътника й. Трето ченге, което седеше в полицейската кола с вдигнати крака, изведнъж грабна микрофона под таблото и бързо заговори в него.
«Започна се — помисли си Ричърдс. — Господи, започна се.»
…междинно отчитане — минус 042…
Денят беше много ясен (постоянният дъжд на Хардинг изглеждаше светлинни години далеч) и всичко се отброяваше ярко и контрастно. Сенките на полицаите сякаш бяха нарисувани с черен пастел върху асфалта. Разкопчаваха тесните ремъци, които минаваха през дръжките на пистолетите им.
Мисис Уилямс отвори вратата и се наведе навън.
— Моля ви, не стреляйте — каза тя и Ричърдс за пръв път осъзна колко богат и възпитан е гласът й. Човек можеше да си помисли, че тя се намира в хола си, ако не бяха побелелите кокалчета на пръстите й и бясно пулсиращата веничка на шията й. През отворената врата Ричърдс долавяше свежия и бодър аромат на борове и трева.
— Излезте от колата с ръце зад тила — каза ченгето с папката. Звучеше като добре програмирана машина. «Дженеръл Атомикс, модел 6925-А9» — помисли си Ричърдс. — «Хиксвилски полицай. В комплект с шестнадесет иридиеви батерии. Само в бяла разцветка.» — Вие и спътникът ви, госпожо. Виждам го.
— Казвам се Амелия Уилямс — тя заговори отчетливо. — Не мога да изляза от колата. Бенджамин Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му разрешите да продължи пътя си, той ще ме убие.
Двамата полицаи се погледнаха и нещо едва доловимо премина помежду им. Ричърдс го усети — сякаш някакво седмо чувство пробяга по обтегнатите му нерви.
— Карай! — изкрещя той.
Тя го погледна объркана.
— Но те няма…
Папката изтрополя на пътя. Ченгетата почти едновременно коленичиха, извадиха пистолетите си, стиснаха ги в десните си ръце, а левите подпряха в десните китки. По едно ченге от двете страни на плътната бяла линия.
Тънките листа в отворената папка потрепваха на вятъра.
Ричърдс стовари счупения си крак върху дясното стъпало на Амелия Уилямс и устните му се изпънаха назад в болезнена гримаса, когато глезенът му изпращя. Машината подскочи напред.
Два куршума улучиха колата и я разтресоха. Предното стъкло хлътна, разби се и ги засипа с малки остри парченца. Тя вдигна ръце, за да предпази лицето си. Ричърдс рязко се наведе над нея и завъртя волана.
Сега полицаите стреляха, използвайки прикритието на колите си. Ричърдс успя да види за миг как се обръщат, за да продължат стрелбата, и след това се съсредоточи върху пътя.
Изкачиха някакво малко възвишение и отново се чу глухият звук от куршум, пробиващ желязото на багажника. Колата започна да занася. Ричърдс висеше над волана, въртеше го наляво и надясно, като се опитваше да я изправи. Сякаш в сън чуваше писъците на Уилямс.