— Виж, приятел, обичам майтапите колкото и колегата ми, но това дежурство беше дълго и теж…
— Млъквай. След десет минути ще получите потвърждение отвън. Можете да го получите и сега, ако имате радио на честотите на полицията.
— Аз… един момент — от другата страна се чу изтропването на пуснатата слушалка и някакъв слаб виещ звук. Когато гласът отново заговори, той беше станал твърд и делови, едва-едва се чувстваше прикритата възбуда.
— Къде си, приятел? Половината ченгета от Източен Мейн току-що преминаха през Рокланд… Карали са със сто и десет.
Ричърдс изви врата си, за да види табелата на магазина.
— Мястото се нарича «Джили — крайградски магазин и компресорна станция», знаеш ли го?
— Да. Сега…
— Сега ме слушай. Не се обадих, за да ти разказвам живота си. Изпрати фотографи. Бързо. А разговора излъчи веднага. С предимство. Имам заложница. Името й е Амелия Уилямс. От… — той я погледна.
— Фалмът.
— От Фалмът. Искам чист път или ще я убия.
— Господи, надушвам Пулицър!
— Ами! Насрал си се в гащите, това надушваш — на Ричърдс започваше да му се вие свят. — Искам всички да знаят, че не съм сам. И щатските ченгета да разберат, че всички знаят. Трима от тях се опитаха да ни убият.
— Какво стана с ченгетата?
— Аз ги убих.
— И тримата? По дяволите! — Гласът, отдалечен от телефона, изкрещя: — Дики, включвай националната!
— Ще я убия, ако стрелят — каза Ричърдс, като едновременно се опитваше да звучи убедено и си припомняше старите гангстерски филми, които бе гледал като дете. — Ако искат да спасят момичето, по-добре да не ми пречат.
— Кога…
Ричърдс затвори и излезе от кабината.
— Помогни ми.
Тя го прихвана през кръста и се намръщи при вида на кръвта.
— Разбирате ли в какво се забърквате?
— Да.
— Това е лудост. Ще ви убият.
— Карай на север — изломоти той. — Просто карай на север.
Напъха се в колата, като едва дишаше. Светът на тласъци влизаше и излизаше от съзнанието му. Висока, фалшива музика кънтеше в ушите му. Жената подкара и излезе на пътя. Кръвта му беше изцапала спретнатата й зелена блуза. Старецът Джили отвори остъклената врата на магазина и насочи към тях един много стар «Полароид». Фотоапаратът изщрака, той нави лентата и зачака. На лицето му бяха изписани ужас, възбуда и удоволствие.
В далечината се чуваха сирените, усилващи се и приближаващи.
…междинно отчитане — минус 040…
Изминаха пет мили и хората започнаха да излизат пред къщите си, за да ги видят. Много от тях имаха фотоапарати и Ричърдс се успокои.
— Те стреляха по въздушните дюзи на онази блокада — каза тихо Амелия. — Беше грешка. Това беше. Грешка.
— Ако копелето се е целило в дюзите, когато улучи стъклото, мерникът на пистолета му трябва да е бил висок един метър.
— Беше грешка!
Навлизаха в жилищните райони на някакъв град — Ричърдс предположи, че е Роклънд. Летни къщи. Черни пътища, водещи към крайбрежни вили. Хотел «Бриз» — Частен път. Само за мен и Пати — заобиколете. Покоите на Елизабет — По нарушителите се стреля. Облакът — 5000 Волта. Магьосникът — Пазят обучени кучета.
Трескави очи и жадни лица надничаха иззад дърветата. През разбитото предно стъкло се чуваше тихото бръмчене на камерите. Идиотско, налудничаво празнично настроение се усещаше във въздуха.
— Всичко, което тези хора искат да видят, е кръв — каза Ричърдс. — Колкото повече, толкова по-добре. Ако може, кръвта и на двама ни. Вярваш ли?
— Не!
— Поздравявам те тогава.
Възрастен мъж с посребряла коса, обут в индийски бермуди, изтича до пътя. Носеше голям фотоапарат с щръкнал нагоре, приличащ на кобра, обектив.
Започна да снима като побеснял, приклякваше и се навеждаше непрекъснато. Краката му бяха бели като рибешки корем. Ричърдс изведнъж избухна в смях, който накара Амелия да подскочи.
— Какво…
— Не е свалил капака на обектива. Забравил е да свали… — нов изблик задуши думите му.
Изкачиха нисък хълм и се спуснаха към скупчените постройки на Роклънд, а от двете страни на пътя се трупаха коли. Вероятно някога градът е бил живописно крайбрежно рибарско селище, пълно с мъже в жълти дъждобрани, които всяка сутрин излизат в морето в малки лодки, за да ловят хитрите раци. Ако е било така, било е отдавна. По главната редица се редяха дискотеки, барове и автоматични магазини. От хълмовете към улицата гледаха спретнатите къщи на средната класа, а отдолу, струпани по брега до вмирисаната вода, надничаха съборетините на бедняците. Морето на хоризонта беше непроменено. Блестеше синьо и вечно със своите игриви кръгчета и мрежи от светлина, окъпано в късното следобедно слънце.