Две полицейски коли бяха препречили пътя. Сините им светлини проблясваха без синхрон, накъсано и диво. На левия банкет беше спрял брониран автомобил, който ги следеше с късото си тъпо оръдие.
— Тук ще е краят — каза тихо Амелия почти със съжаление. — Трябва ли и аз да умра с вас?
— Спри на петдесет метра пред блокадата и прави, каквото ти казах преди — Ричърдс се свлече ниско в седалката. Нервен тик играеше по лицето му.
Тя спря и отвори вратата, но не се показа навън. Беше тихо като в гробница.
— Страх ме е — каза тя. — Моля ви. Много ме е страх.
— Няма да те застрелят. Има прекалено много хора. Те не убиват заложници, освен ако никой не ги гледа. Такива са правилата на играта.
Амелия го погледна за миг и на него му се прииска да могат да изпият чаша кафе заедно. Ще я слуша внимателно и ще разбърква истинска сметана в горещото кафе — купено от нея, разбира се. Могат да разговарят за социалното неравенство, за това как ти се смъкват чорапите винаги, когато носиш гумени ботуши, и за това колко е важно да бъдеш почтен.
— Хайде, мисис Уилямс — каза той с лека, напрегната ирония. — Очите на света ви гледат.
Тя се показа навън.
Шест полицейски коли и още една бронирана машина бяха спрели на десетина метра зад тях и блокираха пътя им назад.
«Сега единственият път е нагоре, към небето» — помисли си Ричърдс.
…междинно отчитане — минус 039…
— Казвам се Амелия Уилямс. Бенджамин Ричърдс ме държи като заложник. Ако не му осигурите свободно преминаване, ще ме убие.
За момент тишината беше толкова пълна, че Ричърдс успя да чуе далечното изсвирване на някакъв кораб. И след това — безполов, гърмящ, многократно усилен глас:
— ИСКАМЕ ДА РАЗГОВАРЯМЕ С БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС.
— Не — бързо каза той.
— Той казва, че не иска.
— ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА, ГОСПОЖО.
— Ще ме убие — изкрещя диво тя, — не чувате ли? Там за малко не ни убиха. Той казва, че не ви пука кого ще застреляте. За Бога, вярно ли е това?
Един груб глас от тълпата изкрещя:
— Пуснете ги да минат!
— ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМЕ.
— Пуснете ги да минат! Пуснете ги да минат! — тълпата крещеше като публика от запалянковци на килболен мач.
— ИЗЛЕЗТЕ…
Тълпата го заглуши. Отнякъде излетя камък. Предното стъкло на една полицейска кола се превърна в ситна мрежа от пукнатини. Изведнъж зареваха двигатели. Двата автомобила на пътя се отдръпнаха и оставиха тесен проход помежду си. Тълпата весело изкрещя и утихна в очакване на следващото действие.
— ВСИЧКИ ЦИВИЛНИ ДА НАПУСНАТ РАЙОНА — прогърмя мегафонът. — МОЖЕ ДА ВЪЗНИКНЕ ПРЕСТРЕЛКА. ВСИЧКИ ЦИВИЛНИ ДА НАПУСНАТ РАЙОНА. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ МОЖЕТЕ ДА БЪДЕТЕ ЗАДЪРЖАНИ ЗА ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ДЕЙСТВИЯТА НА ВЛАСТИТЕ И НЕЗАКОННО СЪБИРАНЕ НА ГРУПИ. НАКАЗАНИЕТО Е ДЕСЕТ ГОДИНИ ЗАТВОР, ГЛОБА ОТ ДЕСЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА ИЛИ И ДВЕТЕ. НАПУСНЕТЕ РАЙОНА!
— Да, за да не ви види никой, когато застреляте момичето! — изпищя истеричен глас. — Да ви го начукам!
Тълпата не помръдваше. Жълто-черна кола на телевизията спря и гумите й остро изсвириха. Двама мъже изскочиха и започнаха да нагласяват обектива. Две ченгета се втурнаха към тях и настъпи кратка и жестока борба за камерата. Един от полицаите успя да я откъсне от ръцете на другите, хвана я за статива и я разби на пътя. Един от служителите на телевизията се опита да сграбчи ченгето, но палката му го повали.
Някакво момче изскочи от тълпата и хвърли камък по главата на полицая. Той падна и кръвта му опръска асфалта. Към момчето се спуснаха шест ченгета и го завлачиха някъде встрани. Между добре облечените граждани и обитателите на колибите започнаха отделни ожесточени сблъсъци. Една жена в окъсан избелял халат изведнъж се нахвърли върху някаква закръглена матрона и я задърпа за косата. Двете паднаха на пътя и се затъркаляха по земята, като ритаха и пищяха.
— Господи — промълви Амелия.
— Какво става? — Ричърдс не смееше да погледне по-високо от часовника на таблото.
— Бият се. Полицаите удрят хората. Счупиха една камера.
— ПРЕДАЙ СЕ, БЕН РИЧЪРДС!
— Тръгвай — каза тихо той.
Колата подскочи напред.
— Ще стрелят по дюзите и ще чакат, докато излезете — каза Амелия.
— Няма.
— Защо?
— Прекалено са тъпи.
Не стреляха.
Движеха се бавно покрай полицейските коли и зрителите, които несъзнателно се бяха разделили на две групи. От едната страна на пътя бяха застанали хората от висшата и средната класа — жени, които си правеха прическите в салоните на красотата, и мъже, облечени в ризи «Ароу» и обути в модерни мокасини. Хора в комбинезони с имена на фирми на гърба и техните собствени имена, избродирани със златни букви над горните джобове. Жени като Амелия Уилямс, облечени за покупки или разходка. Лицата им бяха съвсем различни, но си приличаха по едно — те изглеждаха странно незавършени, като портрети с дупки вместо очи, Като мозайки, в които липсва по някое миниатюрно парче. «Няма го отчаянието — помисли си Ричърдс. — В коремите им не вият вълци. Мозъците им не познават болните сънища и обречените копнежи.»