Тези хора бяха застанали от дясната страна на пътя, откъм морския клуб и кортовете за тенис. От другата страна, отляво бяха бедните. Червени носове със спукани капиляри. Мършави, провиснали гърди. Мръсни коси. Мръсни чорапи. Възпаления. Обриви. Кашлици. Устни, черни и увиснали като на дебили. При тях бяха разположили повече полицаи и постоянно идваха нови. Ричърдс не се изненада от бързината и обиграността на действията им независимо от това, че появяването му бе неочаквано. Дори тук, в Буундокс, САЩ, палката и пистолетът се държаха под ръка. Кучетата се пазеха гладни в клетките. Бедните влизат във вилите, затворени за есента и зимата. Бедни момчета, ненавършили десет години, разбиват супермаркетите. Бедните пишат мръсотии по витрините. Бедните са вечно недоволни и костюмите за по двеста долара, лъскавите хромирани повърхности и дебелите шкембета пълнят устите им със жлъч. А бедните си имат своите Джек Джонсън, Мохамед Али и Клайд Бароу.
Бедните стояха и чакаха.
«В десния ъгъл на ринга, приятели, са застанали симпатягите от летните вили — помисли си Ричърдс. — Дебели и отпуснати, но натежали от оръжието си. А отляво са техните съперници — лека категория, но с подли и бляскащи очи, готови да се бият по всяко време — гладните. Те са виновни за размириците, те ще се бият и с Христос, ако за това ще получат кило салам. Уест Стиксвил се разделя на две, приятели. Но вие наблюдавайте съперниците. Те рядко остават на ринга, обичат да се бият по седалките на скъпите трибуни. Дали не можем да намерим изкупителната жертва, която ще ги спре?»
Колата бавно преминаваше между тях, като се движеше с тридесет.
…междинно отчитане — минус 038…
Измина един час. Стана точно четири. Сенки пълзяха по пътя.
Свлечен надолу в седалката си, безпомощен, Ричърдс потъваше в безсъзнание и отново изплуваше. Внимателно бе измъкнал ризата си от панталоните, да погледне новата рана. Куршумът беше издълбал дълбок и грозен канал в хълбока му, от който бе изтекла много кръв. Още повече щеше да изтече, ако му се наложеше да се движи бързо — раната щеше да се отвори отново. Това беше без значение. Щяха да го убият. Планът му изглеждаше смешен пред армията, която бе застанала срещу него. Ще продължи напред, ще прави, което бе решил, докато не стане «злополука», която ще превърне колата в изкривени болтове и късове метал («…ужасна злополука… води се сериозно предварително следствие срещу полицая… съжаляваме за загубата на невинен живот…» — всичко това забутано в последните за деня новини между вестите от борсата и последното изявление на папата). Вече действаше по рефлекс. Все повече се тревожеше за Амелия Уилямс, чиято огромна грешка беше, че е избрала срядата за покупки.
— Там има танкове — изведнъж каза тя. Гласът й беше висок, разтреперан, истеричен. — Можете ли да си представите? Можете ли… — тя се разплака.
Ричърдс замълча. Накрая се обади:
— В кой град сме?
— На з-з-знака пишеше У-у-уинтъ-рпорт. Не мога! Не мога да чакам да го направят. Не мога!
— Добре.
Тя бавно примигна, после бързо разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.
— Какво?
— Спри — каза Ричърдс. — Слизай от колата.
— Но те ще ви… у…
— Да. Но няма да има кръв. Никаква кръв. Оръжията им са толкова мощни, че могат да ме изпарят заедно с колата.
— Лъжете. Вие ще ме убиете.
Пистолетът висеше между коленете му. Пусна го на пода. Оръжието безобидно изтрополя върху гумата.
— Ходи ми се до тоалетната — изведнъж рече тя. — О, Боже, искам да съм далеч оттук. Защо не изчакахте следващата кола? Господи, Господи!
Ричърдс започна да се смее. Смееше се тихо, гърдите и стомахът му едва потрепваха, но въпреки това раната го болеше. Затвори очи и продължи да се смее, докато изпод клепачите му не потекоха сълзи.
— Студено е с това счупено стъкло — каза тя неочаквано. — Включете отоплението.
Виждаше лицето й като светло петно в есенните сенки.
…междинно отчитане — минус 037…
— В Дери сме — каза тя.
Улиците бяха почернели от народ. Хората стърчаха по покривите, струпваха се по балконите и верандите, опразнени от летните мебели. Ядяха сандвичи и печени пилета, които вадеха от мазни кошници.