— Добре — тихо каза Ричърдс. — Тръгвай. Половин миля след входа спри.
— Ще ме убият заради вас — гласът й бе отчаян. — Просто искам да отида до тоалетната, а заради вас ще ме убият.
Въздушната възглавница повдигна колата на десет сантиметра от асфалта и тя тихо се плъзна напред. Ричърдс се сви в очакване на засада, когато преминаваха през портала, но не се случи нищо. Равната настилка на алеята извиваше към сградите на летището. Един голям знак със стрелка показваше, че това е пътят към ПАРКИНГИ 16–20.
Тук полицаите бяха приклекнали зад жълти преносими прикрития. Ричърдс знаеше, че при най-малкото подозрително движение ще надупчат колата.
— Сега спри.
Тя се подчини. Полицаите, веднага реагираха:
— РИЧЪРДС! НЕЗАБАВНО СЕ ПРИДВИЖЕТЕ КЪМ ПАРКИНГ 16.
— Кажи им, че искам мегафон. Да го оставят на пътя на тридесет метра пред колата.
Тя изкрещя съобщението му. Зачакаха. Малко по-късно мъж в синя униформа изтича на пътя и остави един електрически мегафон. Остана за момент на място, вероятно осъзнал, че го гледат петстотин милиона души, а след това отново се оттегли в анонимността на прикритието.
— Карай.
Допълзяха до мегафона и когато той се изравни с вратата на колата, Амелия я отвори и го издърпа вътре. Беше червено-бял. От едната му страна над нарисувана мълния изпъкваха релефните инициали на «Дженеръл Атомикс».
— О’кей. На какво разстояние сме от централната сграда?
Тя присви очи:
— Около четиристотин метра, струва ми се.
— А от Паркинг 16?
— Два пъти по-малко.
— Добре. Това е добре.
Усети се, че непрекъснато хапе устните си и се опита да спре. Болеше го главата. Адреналинът тресеше тялото му.
— Продължавай да караш. Спри при входа на 16-и паркинг.
— А после?
Ричърдс се усмихна напрегнато и тъжно:
— Там ще е последният бастион на Бенджамин Ричърдс.
…междинно отчитане — минус 036…
Колата спря на входа на покрития паркинг и реакцията на полицаите не закъсня.
— ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ ДА СЕ ДВИЖИТЕ — прогърмя мегафонът. — ХОРАТА НА ВОЕННОВЪЗДУШНАТА ПОЛИЦИЯ СА ВЪТРЕ. КАКТО БЕШЕ УГОВОРЕНО.
Ричърдс за пръв път повдигна своя мегафон към устните си:
— ДЕСЕТ МИНУТИ — каза той. — ТРЯБВА ДА ПОМИСЛЯ.
Отново тишина.
— Не разбирате ли, че ги принуждавате да го направят? — Амелия учудващо добре контролираше гласа си.
Той се изхили със стегнато гърло. Звукът напомняше на пара под налягане, която излиза от чайник.
— Те знаят, че се каня да ги изиграя. Но не знаят как.
— Не можете. Още ли не сте го разбрали?
— Може и да мога…
…междинно отчитане — минус 035…
— Слушай ме. Когато започнаха Игрите, хората казваха, че те са най-голямото забавление, защото никога не е имало подобно нещо. Но всъщност нищо ново под слънцето. Гладиаторите в Рим са правили същото. А има и още една игра. Покер. В покера най-високата ръка е кентфлош роял от пики. Има един вид покер, който е най-трудният. Играеш с пет карти. Четири от тях са на масата с лице нагоре. Петата е обърната в средата. Плащаш няколко цента и оставаш в играта. Даваш около половин долар и можеш да видиш покритата карта на съседа. Но когато залозите се качат, покритата карта ти се струва все по-голяма и все по-важна. След няколко последователни залагания, когато си сложил на масата всичките си спестявания, колата и къщата, за теб престава да съществува всичко освен тази карта. Само че от мен не се искат пари за залог. Те имат хората, оръжието и времето. Играем с техните карти, с техните чипове, в тяхното казино. Хванат ли ме, свършен съм. Но може би съм подредил тайно картите. Обадих се на телевизията в Роклънд. Телевизията — това е моята десетка пика. Трябваше да ме пуснат да мина, защото всички ги гледаха. След първата блокада вече нямаха шанс да ме унищожат. Щом нещо се излъчва по Безплатната телевизия, значи е истина. И ако цялата страна видеше как полицаите убиват заложницата ми — почтена заможна жена от средната класа, — всички щяха да го повярват. Не могат да рискуват — системата работи, но въпреки всичко все по-малко й вярват. Странно, нали? Моите хора са тук. Вече имаше неприятности по пътя. Ако наемниците и полицаите обърнат оръжията си към нас, може да се случи нещо ужасно. Един човек ми каза да се държа за моите хора. Една от причините да пипат толкова нежно е присъствието на моите хора. Моите хора са валето пика. Дамата, жената във всичко това, си ти. Аз съм попът — черният мъж с меча. Това са четирите ми карти. Медиите, опасността от сериозни неприятности, ти, аз. Така, както са, не вършат никаква работа. Един чифт е по-силен от тях. Без асото пика те са нищо. А с асото са непобедими.