Той изведнъж взе чантата й — малка дамска чантичка от имитация на крокодилска кожа със сребърна верижка. Напъха я в джоба си и тя силно го изду.
— Аз нямам асото. Ако бях помислил по-рано, щях да го имам. Но това, което наистина имам, е покритата карта и те не могат да я видят. Затова ще блъфирам.
— Нямате шанс — каза глухо тя. — Какво ще направите с чантата ми? Ще ги застреляте с червилото?
— Толкова много са играли нагласената си игра, че сега ще се хванат. Просто ще се напикаят от страх.
— РИЧЪРДС! ДЕСЕТТЕ МИНУТИ ИЗТЕКОХА.
Ричърдс приближи мегафона до устата си.
…междинно отчитане — минус 034…
— СЛУШАЙТЕ МЕ ВНИМАТЕЛНО! — гласът му прогърмя над акрите пусто поле около летището. Полицаите чакаха напрегнато. — НОСЯ ПЕТ КИЛОГРАМА МОЩЕН ПЛАСТИЧЕН ЕКСПЛОЗИВ «ДИНАКОР», РАЗНОВИДНОСТ НА ДИНАМИТА. ПЕТ КИЛОГРАМА СА ДОСТАТЪЧНИ ДА УНИЩОЖАТ ВСИЧКО И ВСЕКИ В РАДИУС ОТ ШЕСТСТОТИН МЕТРА И ВЕРОЯТНО ДОСТАТЪЧНО, ЗА ДА ВЗРИВЯТ РЕЗЕРВОАРИТЕ НА ЛЕТИЩЕТО. АКО НЕ СЛЕДВАТЕ ИНСТРУКЦИИТЕ МИ, ЩЕ ПРЕВЪРНА ВСИЧКО В АД. КЪМ ЕКСПЛОЗИВА СЪМ ПРИКРЕПИЛ ВЗРИВАТЕЛ НА «ДЖЕНЕРЪЛ АТОМИКС». ИЗДЪРПАЛ СЪМ ПРЪСТЕНА НАПОЛОВИНА. ПРИ НАЙ-МАЛКОТО ДВИЖЕНИЕ МОЖЕТЕ ДА ПЪХНЕТЕ ГЛАВИТЕ СИ МЕЖДУ КРАКАТА СИ И ДА ЦЕЛУНЕТЕ ЗАДНИЦИТЕ СИ ЗА СБОГОМ.
От тълпата се чуха писъци и тя се раздвижи като море при отлив. Полицаите изведнъж разбраха, че няма кого да удържат. Мъже и жени тичаха през шосетата и полето, струпваха се на изходите, катереха се по оградата на летището. Лицата им бяха безумни и изкривени от паника.
Ченгетата неспокойно се размърдаха. На нито едно лице Амелия Уилямс не прочете недоверие.
— РИЧЪРДС? — прогърмя силният глас. — ТОВА Е ЛЪЖА. ИЗЛЕЗ ОТ КОЛАТА.
— ЩЕ ИЗЛЯЗА. НО ПРЕДИ ТОВА ЩЕ ВИ КАЖА УСЛОВИЯТА СИ. ИСКАМ ГОТОВ ЗА ИЗЛИТАНЕ САМОЛЕТ С ПЪЛНИ РЕЗЕРВОАРИ И МИНИМАЛЕН ЕКИПАЖ. САМОЛЕТЪТ ДА Е «ЛОКХИЙД ДЖИ ЕЙ» ИЛИ СВРЪХЗВУКОВ «ДЕЛТА». С ГОРИВО ЗА НАЙ-МАЛКО 2000 МИЛИ. СЛЕД ДЕВЕТДЕСЕТ МИНУТИ ВСИЧКО ДА Е ГОТОВО.
Камерите се залюляха и се отдалечиха още малко. Проблясваха светкавици. Хората от телевизията също бяха неспокойни. Но те трябваше да се съобразяват със своите петстотин милиона зрители. Те бяха истински. Работата беше истинска. А петте килограма динамит на Ричърдс можеха да бъдат просто измислица на престъпното му съзнание.
— РИЧЪРДС? — един мъж, облечен само в тъмен панталон и бяла риза с навити ръкави въпреки есенния студ, се показа иззад няколко коли, на около тридесет метра зад Паркинг-16. Мегафонът му беше по-голям от този на Ричърдс. От това разстояние Амелия можа да види само, че носеше малки очила — те проблясваха в чезнещата светлина. — АЗ СЪМ ЕВЪН МАККОУН.
Ричърдс знаеше името, разбира се. То трябваше да изпълни с ужас сърцето му. Не се изненада, когато откри, че наистина го е страх. Евън Маккоун беше началникът на Ловните. Пряк наследник на Дж. Едгър Хувър и Хайнрих Химлер. Олицетворение на стоманата в ръкавицата на Телевизионната мрежа. Зъл дух. Името, с което плашат непослушните деца. «Ако не престанеш да си играеш с кибрита, Джони, ще пусна Евън Маккоун от гардероба.»
Нещо се разшава в паметта му. Един призрачен глас. «Ти ли го направи, малки братко?»
— ЛЪЖЕШ, РИЧЪРДС. ЗНАЕМ ГО. ЧОВЕК БЕЗ СЪОТВЕТНА ДЛЪЖНОСТ В «ДЖЕНЕРЪЛ АТОМИКС» НЕ МОЖЕ ДА СИ НАБАВИ «ДИНАКОР». ПУСНИ ЖЕНАТА И ИЗЛЕЗ. НЕ ИСКАМЕ ДА УБИЕМ И НЕЯ.
Амелия тихо и пресекливо пое въздух.
— ТОВА МОЖЕ И ДА Е ТАКА В «ЦИВИЛИЗОВАНИЯ СВЯТ», ДРЕБОСЪК — прогърмя Ричърдс, — НО АКО ИЗЛЕЗЕШ НА УЛИЦИТЕ В ПРЕДГРАДИЯТА, МОЖЕШ ДА КУПИШ «ДИНАКОР» НА ВСЕКИ ВТОРИ ЪГЪЛ, СТИГА ДА ИМАШ ПАРИ. АЗ ИМАХ. ФЕДЕРАЦИЯТА НА ИГРИТЕ МИ ГИ ДАДЕ. ОСТАВАТ ВИ ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТ МИНУТИ.
— НЯМА ДА СТАНЕ.
— МАККОУН?
— ДА.
— ИЗПРАЩАМ ВИ ЖЕНАТА. ТЯ ВИДЯ ДИНАМИТА — Амелия го погледна, вцепенена от ужас. — В ТОВА ВРЕМЕ ПО-ДОБРЕ СЕ ЗАДЕЙСТВАЙТЕ. ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ МИНУТИ. НЕ БЛЪФИРАМ, ЗАДНИК ТАКЪВ. САМО ЕДИН КУРШУМ И ВСИЧКИ ОТИВАМЕ В ПЪКЪЛА.
— Не — прошепна тя. Гледаше го, зяпнала и невярваща. — Не можете да мислите, че ще излъжа заради вас.
— Ако не го направиш, мъртъв съм. Ранен съм, съсипан съм и едва говоря, но знам, че това е най-добрият начин. Слушай сега. Динакорът е бял и твърд, малко мазен при докосване. Прилича…
— Не, не! Не! — тя запуши ушите си.
— Прилича на сапун, но много твърд. Сега ще ти опиша взривателя…
Тя се разплака:
— Не мога, не виждате ли? Имам свой граждански дълг. Съзнание. Имам…
— Да, могат да открият, че лъжеш. Само че няма. Защото ако ме прикриваш, те ще ми се подчиняват. И ще отлетя като птичка.
— Не мога.
— РИЧЪРДС, ОСВОБОДИ ЖЕНАТА!