— Бен Ричърдс? — Не използваше мегафон и гласът му звучеше нежно и изтънчено, без да бъде женствен.
— Да.
— Имам пълномощно от Федерацията на игрите, орган на комисията по комуникациите, за твоето арестуване и елиминиране. Ще му се подчиниш ли?
— Да развея ли бялото знаме?
— О, не — Маккоун звучеше доволен. — Вече сме се погрижили за формалностите. Аз вярвам във формалностите. А ти? Не, разбира се, че не вярваш. Ти беше много необичаен състезател. Затова си все още жив. Знаеш ли, че преди два часа счупи досегашния рекорд на «Бягащият човек» от осем дни и пет часа? Разбира се, че не знаеш. Но е така. Да. И бягството ти от Младежката християнска организация в Бостън. Изключително! Разбрах, че индексът Нилсън на програмата се е качил с дванадесет точки.
— Прекрасно.
— Разбира се, ние почти те хванахме по време на портлъндската ти авантюра. Нямахме късмет. С последния си дъх Паракис се закле, че си се качил на кораб в Оубърн. Повярвахме му. Толкова приличаше на малък подплашен човечец.
— Толкова… — тихо повтори Ричърдс.
— Но последната част от представлението ти беше просто блестяща. Поздравявам те. Донякъде почти съжалявам, че играта трябва да свърши. Предполагам, че никога няма да се изправя срещу по-находчив участник.
— Колко жалко.
— Свърши. Знаеш го. Жената се пречупи. Инжектирахме й натриев пентонал. Старо, но надеждно средство — Маккоун извади малък пистолет. — Излезте, мистър Ричърдс. Ще ви направя най-големия комплимент. Ще го направя тук, където никой не може да го заснеме. Ще се срещнете със смъртта в относително уединение.
— Приготви се за ада тогава — усмихна се Ричърдс.
Отвори вратата и излезе. Двамата мъже се изправиха един срещу друг върху пустия бетон на пистата за маневриране.
…междинно отчитане — минус 030…
Маккоун пръв наруши тишината. Отметна назад главата си и се разсмя. Смехът му също беше мек и изискан.
— О, Ричърдс, толкова си добър. Съвършен! Искрено те поздравявам. Жената не се е предала. Упорито твърди, че издутината, която виждам в джоба ти, е динамит. Не можем да използваме натриевия препарат, защото оставя ясни следи. Една електроенцефалограма и тайната ще излезе наяве. В момента ни изпращат три ампули «Каногин» от Ню Йорк. Не оставя никакви следи. Очакваме ги след около четиридесет минути. Уви, много късно, за да те спрем. А тя наистина лъже. Това е очевидно. Ако ме извиниш за това, което твоите приятели наричат елитизъм, бих споделил наблюдението си, че средната класа лъже добре само за секс. Може ли да споделя и едно друго наблюдение? Може, разбира се. — Маккоун се усмихна. — Предполагам, че в джоба си държиш чантата й. Тя дойде при нас без чанта, въпреки че е била излязла на покупки. Доста наблюдателни сме. Какво е станало с чантата й, ако тя не е в джоба ти, Ричърдс?
Той не се поддаде.
— Застреляй ме, щом си сигурен.
Маккоун разтвори със съжаление ръце:
— Как бих искал! Но никой не може да си играе с човешкия живот, дори когато шансовете са петдесет към едно в негова полза. Много прилича на руска рулетка. Но човешкият живот е свещен. Правителството — нашето правителство — се съобразява с това. Ние сме хуманни.
— О, да — Ричърдс се усмихна тъжно.
Маккоун примигна.
— И тъй, виждате…
Ричърдс изведнъж се сепна. Този човек го хипнотизираше. Минутите летяха, а от Ню Йорк идваше хеликоптер с три ампули «Раздрусай ме и ще си кажа» (а щом Маккоун беше казал четиридесет, това означаваше двадесет минути) и Ричърдс си стоеше тук и слушаше омайната му песен. «Господи, той наистина е чудовище!»
— Слушай ме — Ричърдс грубо го прекъсна. — И когато я инжектирате, тя пак ще повтаря същото. Динамитът е в мен. Зацепваш ли? — той впи поглед в Маккоун и тръгна напред. — Довиждане, говняр!
Маккоун се дръпна встрани и Ричърдс го подмина, без да го погледне. Ръкавите им се докоснаха.
— Бяха ми казали колко силно трябва да се дръпне халката, за да е наполовина изтеглен спусъкът. Мисля, че съм улучил. Решавай какво ще правиш.
С удоволствие чу ускореното дишане на Маккоун.
— Ричърдс?
Вече на стълбите, той обърна поглед назад. Маккоун го гледаше отдолу и позлатените ръбове на очилата му проблясваха.
— Когато излетиш, ще те свалим с ракета «земя-въздух». Версията за пред публиката ще бъде, че Ричърдс е станал малко нервен на спусъка. Почивай в мир.
— Но вие няма да го направите.
— Защо?
Ричърдс се усмихна и отвърна:
— Ще летим ниско над гъсто населени райони. Към петте килограма динамит прибави още двадесет резервоара с гориво и ще се получи много, много мощен взрив. Прекалено мощен. Щяхте да го направите, ако можехте да си го позволите, но не можете — Ричърдс замълча за миг. — Толкова сте ми умнички. Нали се сетихте, че ще ми трябва парашут?