«Слабо. Притисни го по-силно. Не му разрешавай да мисли.»
— Дори да ти е писано да оживееш, когато всичко свърши с дърпането на спусъка, ти няма да си намериш работа дори като продавач на ябълки. — Напрегнат, Ричърдс трескаво мачкаше чантата в джоба си. — Това е. Три минути. Край. Изключвам.
— Ричърдс, чакай…
Той изключи и задуши гласа на Маккоун. Върна микрофона на Холоуей и той го пое с леко треперещи пръсти.
— Хладнокръвен си — каза бавно Холоуей. — Не мога да го отрека. Не съм виждал никой толкова хладнокръвен.
— Ще има повече топла кръв, отколкото някой някога е виждал, ако тоя дръпне спусъка — обади се Дънинджър.
— Продължете работата си, ако обичате. Аз отивам да посрещна гостите. Излитаме след пет минути.
Той се върна обратно, премести парашута до прозореца и седна, загледан във вратата между салоните за първа и втора класа. Скоро щеше да разбере. Съвсем скоро. Непрекъснато, неспокойно ръката му мачкаше чантата на Амелия Уилямс. Навън беше почти тъмно.
…междинно отчитане — минус 027…
Те се изкачиха по стълбата четиридесет и пет секунди преди да изтекат трите минути. Амелия беше изплашена и задъхана, а силният вятър, който брулеше полето, бе превърнал косата й в развълнуван пчелен кошер. Външният вид на Маккоун изглеждаше непроменен. Той продължаваше да бъде спретнат и овладян, сякаш нищо не се бе случило, но очите му бяха потъмнели от омраза.
— Нищо не си спечелил, боклук — каза той. — Дори не предполагаш за козовете ни.
— Приятно ми е да ви видя отново, мисис Уилямс.
Мекият глас на Ричърдс сякаш й даде знак, сякаш закачи някаква невидима струна — тя започна да плаче. Плачът й не беше истеричен. Безнадеждни и отчаяни хлипове се откъсваха от дробовете й като шлака. Бяха толкова силни, че тя се препъна, залитна и се свлече върху плюшения килим на салона, а ръцете й прихлупиха лицето, сякаш за да го задържат. Кръвта на Ричърдс се бе съсирила върху блузата й в кафяво лепкаво петно. Широката й пола се беше разстлала около нея, скриваше краката й и я караше да прилича на увяхнало цвете.
На Ричърдс му дожаля за нея. Никакво чувство не беше това, съжалението, но той нямаше сили за повече.
— Мистър Ричърдс? — Гласът на Холоуей прозвуча в интеркома.
— Да.
— Ще… Готови ли сте?
— Да.
— Тогава ще заповядам на наземните служби да отстранят стълбата и да затворят вратата. Внимавайте с онова нещо.
— Добре, капитане. Благодаря.
— Издаде се, когато поиска жената. Знаеш, нали? — Маккоун сякаш едновременно се мръщеше и се усмихваше. Лицето му изглеждаше налудничаво и плашеше. Стискаше и отпускаше ръцете си.
— Наистина ли? — попита кротко Ричърдс. — И тъй като ти никога не грешиш, ще ми се хвърлиш, преди да сме излетели. Ще сложиш край на опасността и ще си продължиш работата свеж като роза, нали?
Устните на Маккоун леко се разтвориха, за да пропуснат едно тихо изръмжаване и отново здраво се стиснаха, докато побеляха. Самолетът започна да вибрира, а турбините се въртяха все по-бързо. После звукът изведнъж стана приглушен — затвориха вратата в салона на втора класа. Ричърдс се наведе към кръглия прозорец, погледна навън и успя да види как наземният екипаж избутва стълбата встрани.
«Сега всички сме на гилотината» — помисли си той.
…междинно отчитане — минус 026…
В десния край на екрана се появи надписът «НЕ ПУШЕТЕ / ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ». Бавно, тромаво, самолетът под тях започна да завива. Всичко, което знаеше за самолетите, Ричърдс бе научил от телевизията и книгите, повечето от които бяха страховити приключенски романи. Сега едва за втори път стъпваше на истински и пред този совалката от Хардинг за Ню Йорк изглеждаше като детска играчка. Движението под краката му го изнервяше.
— Амелия?
Тя бавно вдигна поглед. Лицето й бе съсипано и мокро от сълзи.
— А? — произнесе тя дрезгаво и объркано, а нещо сякаш задръстваше гърлото й.
— Ела при мен. Излитаме — Ричърдс погледна Маккоун. — Ти можеш да отидеш където пожелаеш, дребосък. Самолетът е на твое разположение. Само не притеснявай екипажа.
Маккоун не отговори и седна до завесата, разделяща първа и втора класа. След това, явно размислил, стана и мина през нея в другия салон.
— Искам да седна до прозореца — каза Ричърдс. — Летял съм само веднъж. — Той се опита да се усмихне. Амелия го гледаше безмълвно.
Настани се и тя седна до него. Закопча му колана, защото ръката му не трябваше да излиза от джоба.