— На юг оттук всичко са предградия на Ню Йорк?
— Горе-долу.
— Благодаря.
Нюарк се беше проснал и разпилял под тях като шепа бижута, хвърлени небрежно в подплатената с черно кадифе кутия на някоя дама.
— Капитане?
— Да — гласът му беше уморен.
— Тръгнете на запад.
Маккоун подскочи като попарен. Гърлото на Амелия издаде някакъв изумен хълцащ звук.
— На запад? — попита Холоуей. За пръв път звучеше притеснен и уплашен. — Наистина ли искате това? На запад ще летим над доста пусти територии. Между Харисбърг и Питсбърг в Пенсилвания има само ферми. На изток от Кливлънд няма друг голям град.
— Вие ли измисляте стратегията ми, капитане?
— Не, аз…
— Запад — повтори твърдо Ричърдс.
Нюарк избяга встрани под тях.
— Ти си луд — каза Маккоун. — Ще ни взривят.
— С теб и още пет невинни човека на борда? В тази хуманна държава?
— Ще го изкарат грешка — отвърна грубо Маккоун. — Преднамерена грешка.
— Не гледаш ли правителствените предавания? — Ричърдс се усмихваше. — Ние не правим грешки. Не сме правили от 1950-а насам.
Мрак заемаше мястото на Нюарк.
— Вече не се смееш — каза Ричърдс.
…междинно отчитане — минус 018…
След около половин час Холоуей отново се обади по интеркома. Звучеше възбуден.
— Ричърдс, информираха ни от Хардинг, че искат да излъчат извънредно предаване за нас. От Федерацията на игрите. Мисля, че си заслужава да включите екрана.
— Благодаря.
Ричърдс посегна към екрана, за да го включи, но отдръпна ръката си, сякаш гърбът на предната седалка беше горящ. Обзе го странно усещане за вече изживян ужас. Имаше чувството, че ще почне отначало. Шийла със слабото си, съсипано лице. Миризмата на зеле от стаята на мисис Дженър. Блясъкът на игрите. „Бъхтене за пари“. „Плувай с крокодилите“. Писъците на Кати. Никога няма да има друго дете, дори и да може да върне всичко в самото начало и да го зачеркне. Дори за Кати шансовете бяха невероятно малки.
— Включи го — каза Маккоун. — Може да ни… да ти предложат нещо.
— Млъквай — сряза го Ричърдс.
Изчака, докато ужасът го изпълни като мътна вода. Странно чувство за обреченост. Много го болеше. Раната му още кървеше, усещаше краката си немощни и много далеч от него. Не знаеше дали ще може да се изправи и да довърши тази игра на отгатване, когато дойде моментът. Изпъшка, наведе се напред и натисна копчето. "На екрана се появи ярка и контрастна картина. Лицето, което го изпълваше, беше много черно и много познато. Дан Килиън. Седеше зад махагоново бюро във форма на бъбрек с емблемата на игрите върху плота.
— Здрасти — каза нежно Ричърдс.
За малко не падна от седалката, когато Килиън се изправи, усмихна се и каза:
— Здравейте и вие, мистър Ричърдс.
…междинно отчитане — минус 017…
— Не мога да ви видя, но ви чувам. Съобщителната система на самолета е свързана с нас. Казаха ми, че сте ранен.
— Не е толкова страшно, колкото изглежда. Одрасках се в гората.
— О, да. Известното „Бягство в горите“. Боби Томисън снощи го възхваляваше в ефира. Заедно със сегашното ви приключение, разбира се. Утре мястото ще се изпълни с хора, които ще търсят парче от ризата ви или дори гилзи.
— Жалко. Там имаше зайци.
— Вие сте най-добрият участник, който сме имали. Чрез комбинацията от късмет и ум станахте наистина най-добрият. Достатъчно добър, за да ви направим едно предложение.
— Какво предложение? Публичен разстрел пред камерите?
— Отвличането на самолета беше много зрелищен трик, но и много глупав. Знаете ли защо? Защото за пръв път сте далеч от своите хора. Оставихте ги зад себе си, когато излетяхте. Не мислете за жената, която ви прикрива. Не мислете, че е ваша, дори тя да мисли така. Тя не е ваша. Там горе сме само ние. Мъртъв сте, Ричърдс. Най-после.
— Все ми го повтарят и аз все още дишам.
— През последните два часа дишате по изричната заповед на Федерацията на игрите. По моя заповед. Аз успях да се наложа и да утвърдя предложението, което искам да ви направя. Старата гвардия остро се противопостави — такова нещо не било правено, но аз ги убедих. Питахте кого ще убиете, ако се качите с автомат на последния етаж. Един от тези хора съм аз, Ричърдс. Това учудва ли ви?
— Ами да. Взех те за прислужника на сградата.
Килиън отметна глава и започна да се смее, но смехът му не беше искрен. Смееше се като човек, който е заложил твърде много и играе под голямо напрежение.
— Ето предложението, Ричърдс. Кацате в Хардинг. На летището ви чака кола на игрите. Привидно ще бъде изпълнена екзекуцията ви. После преминавате в нашия отбор.