Маккоун извика изумен:
— Черно копеле…
Амелия Уилямс изглеждаше смаяна.
— Браво — каза Ричърдс. — Знаех, че те бива, но това наистина е велико. От теб можеше да стане чуден търговец на стари автомобили, Килиън.
— Според Маккоун излъгах ли?
— Маккоун е добър артист. Представлението му на летището заслужава Наградата на академията.
Но нещо смущаваше Ричърдс. Когато изглеждаше, че Амелия ще се хвърли към динамита, Маккоун веднага я изпрати за кафе. Ловецът сякаш ненавиждаше Килиън, когато се обади преди малко. Всичко това не пасваше. Или напротив? Мозъкът му трескаво заработи.
— Може би си го измислил, без той да знае. Разчиташ на реакцията му, за да изглежда истинско.
— Вашият театър с динамита свърши, мистър Ричърдс. Ние знаем — знаем, че блъфирате. Но тук на бюрото ми има едно копче, което не е блъф. Едно малко червено копче. Двадесет секунди след като го натисна, самолетът ще бъде разкъсан от ракети „земя-въздух“ „Дайъмъндбек“ с ядрени бойни глави.
— Динамитът също не е блъф. — Но нещо се съсирваше в устата му. Вече не му вярваха.
— О, блъф е. Не можете да се качите на самолет „Джи Ей“ с пластичен експлозив. Не и преди да сте обезвредили алармените системи. Има четири отделни детектора на борда за защита от терористи. Пети беше монтиран в парашута, за който помолихте. Искам да ви кажа, че всички с интерес и вълнение следяхме датчиците на летището, когато се качихте. Бяхме решили, че в края на краищата сте намерили динамит. През цялото време действахте толкова уверено, че изглеждаше логично да ви повярваме. Облекчението ни беше далеч немалко, когато нито един датчик не помръдна. Мисля, че не сте имали възможност да обезвредите поне един от детекторите. Може изобщо да не сте се сетили до последния момент. Но това е без значение. Влошава положението ви, но…
Маккоун изведнъж се изправи зад Ричърдс и се усмихна:
— Сега. Сега ще ти пръсна главата, копеле.
Той насочи пистолета към слепоочието на Ричърдс.
…междинно отчитане — минус 016…
— Мъртъв си, ако го направиш — каза Килиън.
Маккоун се поколеба, отстъпи и зяпна екрана в недоумение. Лицето му отново се изкриви и сви. Устните му се сгърчиха в напразен опит да проговорят. Когато успяха, в шепота им кипеше ярост:
— Мога да го довърша. Сега. Веднага. Край на опасността.
— И сега си в безопасност, глупако — каза Килиън уморено. — Донъхю също можеше да го довърши, ако искахме това.
— Този човек е престъпник — гласът на Маккоун ставаше все по-силен. — Той уби полицейски служители. Извърши терористични действия, призоваваше към бунт, към анархия! Той… той публично унижи мен и институцията, която представлявам.
— Седни — каза Килиън и гласът беше студен като вакуума между планетите. — Време е да се сетиш кой ти плаща заплатата, ловецо.
— Ще стигна до президента с това — беснееше Маккоун. От устата му хвърчеше слюнка. — Ще береш памук, когато всичко свърши, чернилко. Гаден, безполезен, проклет кучи син.
— Хвърлете пистолета на пода, ако обичате — обади се нов глас.
Ричърдс се огледа изненадан. Беше Донъхю, навигаторът. Изглеждаше по-студен и по-убедителен от всякога. Брилянтинът по косата му блестеше на меката светлина в салона. Държеше автоматичен пистолет „Магнум/Спрингстън“, който бе насочен към Маккоун.
— Робърт Донъхю, старче. Съвет за контрол на игрите. Хвърлете го на пода.
…междинно отчитане — минус 015…
Маккоун го изгледа продължително и след това пистолетът тупна на дебелия килим.
— Ти…
— Мисля, че вече достатъчно се упражнихте в риторика — каза Донъхю. — Върнете се във втора класа и седнете като добро момче.
Маккоун, ръмжащ, отстъпи няколко крачки. На Ричърдс му заприлича на вампир, подгонен с кръст в стар филм. Когато излезе от салона, Донъхю подигравателно козирува с пистолета си и се усмихна.
— Той няма да ви безпокои повече.
— Пак ми приличаш на педераст — каза Ричърдс равно.
Малката усмивка се стопи. Донъхю го изгледа с неприязън и тръгна към пилотската кабина. Ричърдс се обърна към екрана. Откри, че пулсът му е останал съвсем нормален. Не се беше задъхал, краката му не бяха омекнали. Смъртта беше станала нещо обикновено.
— Там ли сте, Ричърдс?
— Да.
— Справихте ли се с проблема?
— Да.
— Добре. Да се върна на това, за което говорех.
— Давай.
Килиън въздъхна, като чу тона му.
— Говорех, че разкриването на блъфа ви влошава вашето положение, но прави по-истинска и напрегната програмата. Разбирате ли защо?
— Да — отвърна Ричърдс без интерес. — Можели сте да взривите самолета по всяко време. Можели сте да накарате Холоуей да го приземи, когато пожелаете. Маккоун също е можел да ме убие.