— Именно. Сега вярвате ли ми, че знаем, че динамитът не съществува?
— Не. Но си по-добър лъжец от Маккоун. Номерът с тренирания ви прислужник беше много оригинален.
— О, Ричърдс — Килиън се засмя. — Такъв чешит сте. Такава рядка, пъстра птица. — Но гласът му пак звучеше неискрено, напрегнато, нервно. Ричърдс си помисли, че той знае нещо, което не иска в никакъв случай да каже. — Ако наистина имахте динамит, щяхте да дръпнете спусъка, когато Маккоун опря пистолета в главата ви. Знаехте, че той ще ви убие. А вие просто си седяхте.
Ричърдс разбра, че това е краят. Знаеше, че знаят. Усмивка разпука стегнатото му лице. Килиън би го оценил. Той беше проницателен и оригинален. „Но за да видят обърнатата ми карта, ще си платят“ — помисли си Ричърдс.
— Не ми излизайте с това. Ако ме притиснете, всичко гръмва.
— А вие няма да сте човекът, който сте, ако не играете докрай. Мистър Донъхю?
— Да, сър — хладният му, решителен и безстрастен глас прозвуча едновременно от екрана и по интеркома.
— Моля ви, върнете се и извадете чантата на мисис Уилямс от джоба на мистър Ричърдс. В никакъв случай не го наранявайте.
Донъхю отново се появи и тръгна към Ричърдс. Лицето му беше студено, спокойно и празно. „Програмиран“ — думата сама изскочи в съзнанието на Ричърдс.
— Стой там, красавецо — каза той и размърда леко ръката в джоба си. — Оня е в безопасност на земята. А на луната отиваш ти.
Стори му се, че уверените крачки се поколебаха и очите леко се присвиха. Но Донъхю продължаваше да върви към него. "Сякаш се разхожда по Лазурния бряг или приближава купона на хомодружинката в края на някоя алея. За миг Ричърдс се замисли дали да грабне парашута и да скочи. Безнадеждно. Да бяга? Къде? Мъжката тоалетна в дъното на салона за трета класа беше краят.
— Ще се видим в ада — каза той и рязко издърпа несъществуващия спусък в джоба си. Този път ефектът беше малко по-силен. Донъхю изръмжа и посегна с ръце да защити лицето по инстинкт, стар като човека. После ги свали, все още в света на живите. Изглеждаше раздразнен и ядосан.
Ричърдс извади чантата на Амелия Уилямс от мръсния и скъсан джоб и я хвърли. Тя удари гърдите на Донъхю и падна в краката му като мъртва птица. Ръката му лепнеше от пот. Отново върху коляното му тя изглеждаше странна, бяла и чужда. Донъхю вдигна чантата, огледа я бегло и я върна на Амелия. Ричърдс почувства глупава тъга, когато Амелия я взе. Сякаш губеше стар приятел.
— Бум — каза тихо той.
…междинно отчитане — минус 014…
— Момчето ти си го бива — каза Ричърдс, когато Донъхю отново изчезна. — Поуплаши се, но се надявах да подмокри гащите. — Той забелязваше, че започва на моменти да вижда предметите двойни. Внимателно прегледа раната си. Кръвта за втори път се съсирваше. — Сега какво? Поставят камерите, за да могат всички да видят края на гангстера?
— Сега предложението — каза меко Килиън. Лицето му беше сериозно и непроницаемо.
Каквото и да беше това, което не искаше да каже, сега то бе на път да излезе. Ричърдс го знаеше. Изведнъж ужасът отново го заля. Прииска му се да се пресегне и да изключи екрана. Да не слуша. Усещаше как вътрешностите му започват да се тресат — да се тресат наистина. Но не можеше да го изключи. В края на краищата телевизията беше безплатна.
— Зад мен си, Сатана — каза той със стиснати зъби.
— Какво? — Килиън изглеждаше изненадан.
— Нищо. Давай нататък.
Килиън не продължи. Погледна ръцете си. После отново вдигна поглед. Ричърдс чу как едно предчувствие простена в някакъв незнаен кът на мозъка му. Струваше му се, че духовете на бедните, на хората без имена, на заспалите по тротоарите пияници произнасят името му.
— Маккоун е победен — каза тихо Килиън. — Знаете го, защото вие го направихте. Счупихте го като крехко яйце. Искаме да заемете мястото му.
Ричърдс беше решил, че вече нищо не може да го шокира, но устата му увисна в пълно объркване и неверие. Абсурд. Това беше лъжа. Нямаше друг начин. И все пак Амелия вече получи чантата си. Нямаха причина да лъжат и да му създават илюзии. Маккоун беше тук. Донъхю беше въоръжен. Един куршум над лявото ухо щеше да сложи бърз край на всичко, без много шум и притеснения.
Килиън казваше истината.
— Глупости — промърмори Ричърдс.
— Не. Вие сте най-добрият състезател, който сме имали. А който бяга най-добре, най-добре знае къде да търси. Отворете си още малко очите и ще видите, че предназначението на „Бягащият човек“ е за нещо повече от масово зрелище и ликвидиране на опасни личности. Ричърдс, Телевизионната мрежа винаги търси нови и свежи таланти. Нямаме друг изход.