Усилието отвори раната му за трети път, но каната не се счупи. Ричърдс се зачуди дали стъклото не е подсилено по някакъв начин, за да не се счупи, ако падне при случай на турбуленция. На каната се появи учудващо голямо петно кръв. Донъхю тихо падна върху картите си. Поточе кръв пресичаше, най-горната, стигаше до края на масата и капеше на пода.
— Всичко е наред, прието, Си-едно-девет-осем-четири — обади се весел глас от радиото.
Ричърдс все още държеше каната. По нея бяха полепнали сплетени кичури от косата на Донъхю. Пусна я, но тя не издрънча на пода. Дори тук имаше килим. Кръглата кана се затъркаля към краката му. Приличаше на примигващо кърваво око. Неканена, полицейската снимка на Кати в люлката отново изскочи в съзнанието му и той потрепера.
Повдигна натежалата мъртва глава на Донъхю и бръкна под синьото му яке. Пистолетът беше там. Готвеше се да пусне главата обратно върху масата, когато се сети за нещо друго. Дръпна я още назад. Челюстта на Донъхю увисна в някаква идиотска ухилена гримаса. Кръвта се стичаше в нея. Ричърдс избърса кръвта от едната ноздра и погледна в нея. Беше там — малък, много малък. Една блестяща мрежичка.
— Потвърдете разчетеното време на пристигане, Си-едно-девет-осем-четири — каза радиото.
— Хей, това ти ли си? — извика Фридмън от мястото си. — Донъхю…
Ричърдс излезе, накуцвайки от кабинката. Чувстваше се много слаб. Фридмън вдигна глава.
— Ще кажеш ли на Донъхю да си размърда задника и да потвърди…
Ричърдс го простреля точно над горната устна. Зъбите се разхвърчаха като от скъсаната огърлица на някой дивак. Коса, кръв и мозък опръскаха стената зад стола му, където на един плакат някакво момиче беше разтворило безкрайните си крака върху старинен махагонов креват.
От пилотската кабина се чу сподавено възклицание и Холоуей се хвърли към вратата в отчаяние и обречен опит да я затвори. Ричърдс забеляза, че на челото му има съвсем малък белег, извит като въпросителен знак. Точно такъв белег, какъвто едно малко и смело момче може да си направи, когато падне от клона, където си е играло на пилот.
Ричърдс го застреля в корема и от гърлото на Холоуей излезе едно дълбоко и учудено „Уо-о-о-о-о-о“. Краката му се плъзнаха назад под тялото и той падна на лицето си.
Дънинджър се беше обърнал в стола си пребледнял.
— Не стреляй, а… — нямаше въздух за повече.
— Ето — каза нежно Ричърдс и дръпна спусъка. Нещо зад Дънинджър силно изгърмя и лумна за миг. После той падна върху него.
Тишина.
— Потвърдете разчетеното време на пристигане, Си-едно-девет-осем-четири — каза радиото.
Ричърдс изведнъж изкрещя от болка и се задави, когато повърна голямо количество кафе и стомашен сок. Стягането на мускулите отвори още повече раната. Болката стана непоносима. Докуца до механизмите за управление, които все още се поклащаха и потъваха в своя сложен, безкраен танц. Толкова много уреди и екрани. Дали имаха постоянно отворена съобщителна линия със самолета при такъв важен полет? Сигурно.
— Потвърждавам разчетеното време — каза делово Ричърдс.
— Връзката наред ли е при вас, Си-едно-девет-осем-четири? Приемаме някакви объркани шумове. О’кей ли е всичко?
— Всичко е наред.
— Кажи на Дънинджър, че ми дължи една бира — каза гласът потайно и след него остана само пращенето от статичното електричество.
Апи караше колата.
Ричърдс се върна в салона, за да довърши работата си.
…междинно отчитане — минус 007…
— О, мили Боже — промълви Амелия Уилямс.
Ричърдс погледна тялото си. Цялата му дясна страна, от ребрата до прасеца, беше прогизнала от кръв и лъщеше на светлината в салона.
— Кой би помислил, че старецът има толкова много кръв? — каза той.
Маккоун изведнъж влетя от салона за втора класа. С един поглед разбра всичко. Отново беше извадил пистолет. Стреляха с Ричърдс едновременно. Маккоун изчезна зад завесата между двата салона. Ричърдс тежко седна. Почувства се смазан от умора. В корема му имаше голяма дупка. Можеше да види вътрешностите си.
Амелия неспирно пищеше, а ръцете й опъваха надолу бузите и лицето й приличаше на ужасна пластмасова маска на вещица. Маккоун, препъвайки се, влезе отново. Усмихваше се. Половината от главата му беше отнесена от куршума, но той се усмихваше. Стреля още два пъти. Първият изстрел мина над главата на Ричърдс. Вторият го улучи под ключицата. Ричърдс дръпна спусъка. Маккоун се завъртя два пъти в някакъв безсмислен танц. Пистолетът падна от ръцете му. Ловецът сякаш с интерес оглеждаше белия таван на първа класа, за да го сравни с този на втора. После се свлече. Миризмата на изгорял барут и обгорена плът беше силна и остра, отчетлива като дъх на портокал в опушена стая.