Амелия продължаваше да пищи. Ричърдс се зачуди откъде черпи тази невероятна енергия.
…междинно отчитане — минус 006…
Изправи се много бавно, като придържаше с ръка вътрешностите си. Сякаш някой палеше клечки кибрит в стомаха му. Тръгна бавно по пътеката, приведен, с ръка на корема. Хвана с другата ръка парашута и го повлече след себе си. Един превит на две сив кренвирш се изплъзна между пръстите му и той го напъха обратно. Болеше.
— Го… — Амелия се давеше в плача си. — Го… Го… Господи. О, Господи.
— Сложи това.
Тя продължаваше да се клати и да плаче, без да го чува. Ричърдс пусна парашута и я плесна по лицето. В ръката му нямаше никаква сила. Сви юмрук и удари жената. Тя млъкна. Очите й бяха втренчени в него в пълно объркване.
— Сложи това на гърба си, като раница. Разбираш ли?
Тя кимна.
— Не. Мога. Да. Скоча. Страх…
— Самолетът пада. Трябва да скочиш.
— Не мога.
— Добре. Тогава ще те застрелям.
Тя скочи от креслото си, изблъска Ричърдс встрани и започна да нахлузва раницата с дива ожесточеност. Докато се бореше с ремъците, непрекъснато отстъпваше.
— Не. Този минава от… от… отдолу.
Тя бързо оправи ремъка и продължи да се движи назад към тялото на Маккоун, когато Ричърдс се опита да я доближи.
— Сега стегни през тази халка. Около корема.
Тя стегна катарамата с треперещи пръсти и отново се разплака, когато не успя от първия път. Очите й го гледаха в лицето подивели. Стъпи за миг в кръвта на Маккоун и след това го прескочи.
Минаха по този начин през салона за втора класа и влязоха в третокласния. Постоянно горяща запалка бе заменила кибритените клечки в стомаха му.
Стигнаха до аварийния изход. Ричърдс й подаде пистолета:
— Стреляй в механизма отстрани. Не… мога да издържа отката…
Тя затвори очи, извърна лицето си и стреля два пъти с пистолета на Донъхю. Патроните свършиха. Вратата си стоеше затворена и отчаянието отново стегна Ричърдс. Амелия Уилямс държеше пръстена на шнура за отваряне на парашута и нервно го въртеше.
— Може би… — започна тя, но вратата изведнъж отлетя навън в нощта и я засмука след себе си.
…междинно отчитане — минус 005…
Превит като старец при буря, Ричърдс се отдалечаваше от разбитата врата, като се държеше за облегалките на креслата. Ако бяха летели по-високо, с по-голяма разлика в наляганията, той също щеше да бъде отнесен навън. Сега се чувстваше като премазан от бой, а бедните му стари черва се разгъваха непрекъснато, падаха на земята и се влачеха след него. Студеният нощен въздух на седемстотин метра височина, остър и хапещ, му действаше като ледена вода. Запалката в стомаха се бе превърнала във факел и всичко вътре в него гореше. През втора класа. Тук е по-добре. Не смуче толкова. Сега през проснатото тяло на Маккоун (не газете, моля) и през първа класа. От устата му течеше много кръв.
Спря пред коридорчето за пилотската кабина и се опита да събере червата си. Знаеше, че на тях не им харесва отвън. Никак даже. Целите бяха изпоцапани. Искаше му се да заплаче за своите бедни и крехки вътрешности, които не бяха виновни за нищо.
Не успя да ги натъпче обратно. Всичките се бяха объркали и преплели. Пред очите му минаха ужасяващи картини от гимназиалните учебници по биология. Истината бавно го заля, на все по-големи вълни. Истината, че действително е дошъл краят му. Извика с отчаяние през кръвта в устата си. Никой не му отговори. Всички си бяха отишли. Освен него и Апи.
Цветът сякаш се изцеждаше от предметите както кръвта от тялото му. Превит, облегнат на стената като пияница на стълб, той виждаше как сиви двойници заемат местата на всичко наоколо.
Това е. Отивам си.
Отново изкрещя и светът мъчително се върна на мястото си. Не още. Не трябва.
Тръгна през коридорчето, а червата му висяха около него като въжета. Толкова са много. Удивително. Толкова кръгли, толкова стегнати, толкова плътно подредени.
Настъпи част от себе си и нещо в него се опъна. Взривът от болката беше невероятен, нечовешки, той изрева и опръска с кръвта си отсрещната стена. Изгуби равновесие и щеше да падне, ако стената не го беше спряла. В червата. Прострелян съм в червата.
ТРАК-ТРАК-ТРАК — отвърна полудял мозъкът му.
Остава още едно нещо.
Смяташе се, че да те застрелят в червата е най-лошо. Веднъж в почивката за ядене в полунощ бяха говорили за най-лошите начини да умреш — това беше, когато още работеше като чистач на двигатели. Здрави и жизнени, пълни с кръв и семена, те дъвчеха сандвичите си и сравняваха относителните преимущества на радиационното отравяне, замръзването, падането отвисоко, пребиването с тояги, удавянето. И някой беше споменал прострелването в корема. Май Харис. Дебелият, който пиеше бира, докато работеше, въпреки забраната.