— Щом казваш — подхвърли Гриего, а фургонът иззвъня в знак, че автотестът е приключил. Рамон се изправи и тръгна след Гриего към плуващите във въздуха данни от резултатите. Енергия и вариране, проверени на всяко ниво, съвсем малко под оптималното в най-високия обхват. Гриего посочи спада с кривия си показалец.
— Това е малко странно. Май трябва да погледнем още веднъж…
— Кабелът е — прекъсна го Рамон. — Солени плъхове проядоха стария. Трябваше да взема златен за замяна. Не можех да си позволя въглеродна верига.
— Аха. — Гриего цъкна с език в нещо средно между съчувствие и укор. — Да, би трябвало да свърши работа. Много са гадни тия плъхове. Това му е лошото като подплашим всички хищници, нали? Накрая излиза, че сме опазили всички гадини, дето са си яли, като солените плъхове и плескуните, и те плъзнат навсякъде.
— Ще изтърпя някой плъх повече, стига да не трябва да се притеснявам, че на улицата има чупакабра и червеняци всеки път, щом изляза да пикая — каза Рамон. — Освен това, ако нямахме гадини, как щяхме да разберем, че сме направили истински град, а?
Гриего изключи дисплея и сви рамене. Уредиха сметката: половината от наличния кредит на Рамон, половината — в носеща лихва графа, която складът за скрап поддържаше автоматично. Слънцето залязваше — бледорозово, златно и синьо с цвета на лапис. Звезди замигаха свенливо зад булото на дневната светлина. И Диеготаун се просна под тях, светлините му като вечен огън. Рамон довърши бирата и изплю утайката. Остави зрънца между зъбите му.
— Последната глътка не е най-добрата — каза Гриего. — Обаче карай. Все е по-добра от вода.
— Прав си.
— За колко излизаш?
— Месец — отвърна Рамон. — Може би два.
— Пропускаш целия празник.
— Това е идеята.
— Имаш ли достатъчно храна?
— Взех ловна екипировка. Мога да живея навън вечно, ако поискам. — Изненада се от собствения си тон, упорит и дори изпълнен с желание.
Последва кратко мълчание, преди Гриего да проговори отново — думи, от които нервите на Рамон се изпънаха до скъсване от внезапен страх.
— Чу ли за еуропеото, дето го убили?
Рамон вдигна сепнат очи, но Гриего само всмука въздух през зъбите си. Лицето му беше спокойно.
— Какво по-точно? — попита Рамон предпазливо.
— Губернаторът е побеснял, както чувам.
— Слаби са му нервите значи.
— Полицията намина. Две ченгета, много сериозни. Питаха дали се е отбивал някой, да търси читав фургон, та да духне бързо навън. Сещаш се, някой дето се опитва да се скрие, примерно.
Рамон кимна, гледаше фургона си. Гърлото му се беше стегнало, гъстата бира в корема му сякаш бе станала на камък.
— Ти какво им каза?
— Казах им, че не е — отвърна Гриего и сви рамене.
— Не е идвал никой?
— Двама — отвърна Гриего. — Хлапето на Орландо Васерман. И оня побъркан гринго от Лебедова шия. Но си рекох, я майната му, нали? Полицията не ми плаща, другите — да. Тъй че на кого съм задължен?
— Убит е човек — каза Рамон.
— Мда — съгласи се с насмешка Гриего. — Гринго. — Изплю се и отново сви рамене, все едно смъртта на някакъв си гринго или европеанец е нещо маловажно. — Казвам го само защото не съм единственият, когото разпитват. Заминаваш навън, може да го разберат погрешно, да ти стъжнят живота. Просто го имай предвид, когато зареждаш.
Рамон кимна.
— Мислиш ли, че ще го хванат?
— О, да — отвърна Гриего. — Ще трябва да го хванат. Задниците ще си скъсат, ако трябва. Да покажат на енье, че държим на правосъдието. Не че на тях им пука. Мамка му, шибаните енье се лижат за „здрасти“. Сигурно ще олижат губернатора и ще се впрегнат, ако и той не ги олиже. Както и да е, голямо шоу ще направи от процеса, всичко ще направи да докаже, че са избрали подходящия и са го сложили после тука като шибано куче. Знаеш, те решават кой го е направил. Не хванат ли друг, Джони Джо Карденас винаги е подръка. От години търсят да му окачат нещо на врата.
— Май ще е добре да се позадържа извън града тогава — каза Рамон. Понечи да се усмихне и се почувства все едно, че си е признал открито. — Нали разбираш. Просто да избегна недоразуменията.
— Мда. А и това е големият удар, нали?