Долу в килиите чакаше следователят. Рамон отдалече усети гнева му — излъчваше се от него като зной. Стомахът му се сви, устата му пресъхна. Пазачите го спряха и ченгето закрачи като дива котка напред.
— Знам, че лъжеш — каза следователят. — Мислиш си, че можеш да ги преметнеш с някаква тъпа история как изчезнал фургонът ти? Говното ти надушвам.
— И какво според тебе крия? — отвърна Рамон. — Мислиш, че всичко това е част от някакъв голям шибан план? Излизам навън, губя всичко, което имам, едва не умирам, и всичко заради някаква скапана хавлия? Какво си смъркал, а?
Полицаят пристъпи по-близо, впи очи в неговите. Дъхът му беше неприятно топъл. Миришеше на пипер и текила. Беше с пет-шест сантиметра по-висок от Рамон и се изпъна да го изтъкне. Рамон едва надви инстинкта да отстъпи назад, по-далече от гнева му.
— Не знам какво криеш — каза ченгето. — Не знам и защо се интересуват ония шибани лизачи на камъни. Но знам, че не Джони Джо Карденас е убил онзи посланик. Тъй че нещо против да ми кажеш какво всъщност става?
— Представа нямам, пич. Тъй че нещо против да ми се разкараш от пътя?
Нещо като полузъбене, полуусмивка изкриви устата на полицая, но той се дръпна встрани и се обърна към пазача:
— Сложете го в дванайсета.
Пазачът кимна и подкара Рамон. Беше все едно, че влизаше в убежище против силна буря: подсилен бетон и небоядисани врати с панти от композит. Рамон се остави да го обърнат към една от пресечките на коридорите, а после по къс проход. Въздухът беше застоял и душен. В една от килиите някакъв нещастник ревеше проклятия. Рамон се опита да отърси всичко това от ума си, но напрежението във вътрешностите го стягаше все по-силно и по-силно. Колко дълго щяха да го държат тука? Щеше ли да дойде някой в негова защита?
Нямаше си никого.
Вратата на килия дванайсет се отвори безшумно и Рамон пристъпи вътре. Беше малко помещение, но не и тясно. Четири нара до всяка стена, открита дупка в средата за тоалетна. Светлината беше бял луминесцент, скрит зад предпазно стъкло в тавана. Някой беше издраскал в стъклото думи, но лампата беше прекалено ярка и не можеше да се разчетат. Вратата се затръшна, магнитният лост изщрака глухо. Един мъж на един от долните нарове се обърна да го погледне. Беше огромен. Широк в раменете, черепът му — покрит с евтини татуировки и тънка черна четина, започнала да посивява на слепоочията. Очите му бяха като на куче. Топките на Рамон се опитаха да изпълзят нагоре по корема му.
— Здрасти, Джони Джо — каза Рамон.
Извлякоха го навън, преди Джони Джо да е успял да го довърши съвсем, и го замъкнаха в друга килия. Рамон легна на циментовия под и усети, че диша. В устата му имаше вкус на кръв. Май беше изгубил два зъба. Луминесцентът в тази килия беше изключен, така че беше съвсем като в гроб. Или в цистерната на извънземните. Изкикоти се на това, а след това — на болката, дошла след кикота. Смехът можеше да е и нещо друго. Отчаяние. Болка.
Да си стигнал толкова далече, да си изтърпял толкова много, само за да изгниеш в килия под участъка на губернаторската полиция. И за кого? За извънземните, които го бяха унизили и използвали? Пукаше му за тях. Нищо не им дължеше. На Манек и на шибаняците като него. Не им дължеше нищо. Вече не помнеше защо си го беше въобразил това. Кии, избитите от енье, не бяха човешки бебенца. Нищо не значеха. Ако просто им кажеше, можеше да си иде. Можеше да намери Лиана. Може би да прати писмо на Мартин Касау, да каже колко съжалява и че разбира защо Мартин се бе опитал да го убие. Можеше да седи до реката и да слуша плясъка на водата по камъните на кея. Можеше пак да си вземе фургон и да замине в пустошта, където нямаше нито хора, нито извънземни, нито затвори. Само трябваше да им каже.
Надигна се на лакти и изграчи:
— Ще кажа. Хайде, pendejos. Искате да знаете какво знам аз ли? Ще ви кажа. Само ме пуснете!
Никой не го чу. Вратата не се отвори.
— Само ме пуснете.
Изпадна в изтощителен сън там, на пода, и засънува, че двойникът му е в килията с него, пуши цигара и дрънка за някакви сексуални подвизи, които Рамон не помнеше. Опита се да му изреве, че са в опасност, че трябва да се разкарат оттук, а после си спомни, че другият е мъртъв. Двойникът му, който също така стана Манек и Паленки, вече беше подхванал някакво сладострастно описание как чукал онази с европеанеца, когато Рамон успя да се намеси — възрази по-скоро мислено, отколкото с думи, че това изобщо не се е случвало.