— Откъде знаеш? — попита двойникът му. — Ти не беше там. Откъде знаеш?
— Аз съм Рамон Еспехо — извика Рамон и се събуди от вика си.
Беше тъмно. Затворническият под беше по-корав от камък под гърба му. Рамон тръсна глава и последните пипала на кошмара се махнаха. Надигна се с мъка и опипа раните си. Реши, че са повече болезнени, отколкото опасни. Обзе го погнуса — заради слабостта му, заради готовността му да помогне на полицията дори след това, което му бяха причинили. Манек и извънземните го бяха окаишили като псе, но не го бяха заключвали с психопат просто за забавление. Трябваше да си човек, за да го направиш.
— Ще ви убия, скапаняци — заговори той на въображаемото ченге, инспектора, губернатора. — Все някак ще се измъкна оттук и ще ви убия един по един, жалки pendejos!
Не беше убеден обаче. Когато вратата се отвори, разбра, че е заспал отново. Инспекторът влезе, светлината от коридора очерта нимб около него. Щом очите на Рамон свикнаха с нея, той видя на лицето му примирение и лека насмешка.
— Не изглеждате добре, сеньор Еспехо.
— Да бе. Направи десет рунда с Джони Джо Карденас да те видя ти как ще изглеждаш.
— Нормално ще си изглеждам — каза инспекторът. — Обесихме го тази сутрин. Искате ли цигара?
— Не — отвърна Рамон. — Спирам ги. — После, след миг, протегна ръка. Инспекторът се наведе, драсна цигарата в пода и му я подаде.
— Носят и храна. И съжалявам за Пол. Не се справя толкова добре, когато някой го притесни. Реагира емоционално.
— Така ли го наричате?
Инспекторът сви рамене като човек, изтърпял твърде много години този свят.
— Все някак трябва да го нарека, нали? Ще направят версията ви на пух и прах. Просто ви го казвам, Рамон. Това ще стане.
— Защо да лъжа за фургона, че…
— На никой не му пука за фургона. Енье са се побъркали около тази наметка. Тя е някакъв чужд артефакт.
— Точно това го казах и аз!
Инспекторът все едно не го чу.
— Ако криете нещо, ще го разберем. Губернаторът няма да ви пази. Знае, че вие убихте посланика от Европа, въпреки че не иска да го признае. Ченгетата… е, не можем да ви пазим, ако губернаторът не иска. Енье са побеснели. Ще поискат да ви предадем на тях.
Рамон дръпна дълбоко от цигарата. Когато издиша, видя къде слабото течение от коридора засмуква въздуха и го завърта. Димът бе направил потока видим.
— Преговаряш от тяхно име?
— Казвам, че ще е по-добре да им кажете това, което искат да научат. Цялата сила е в тях.
Рамон отпусна глава на коленете си. Връхлетя го спомен, първият проблясък от този вид от много дни… последният, който щеше да го споходи, както се оказа. Беше започнало със смях. Женски смях, пробил над щракането и звъна на машината пачинко. Рамон беше в „Ел Рей“. Споменът сега бе съвсем ясен. Вонята на дим, гладко черното на бара. Помнеше чашата в ръката си, как звънваше, щом я чукнеше с нокът. Как задното огледало изглеждаше сиво от ниските светлини. Свиреше музика, но тихо. Никой не беше платил, за да включат колоните достатъчно силно за танци.
— Става дума за силата — каза европеанецът. Гласът му беше прекалено силен. Беше пиян, но не толкова, колкото се преструваше. Акцентът му беше силен и носов. — Разбираш ли какво имам предвид? Не като насилие. Не физическо насилие.
Жената до него се озърна из бара. Вътре имаше може би двайсетина души и всички можеха да чуят разговора между нея и спътника й от Европа. Тя засече само за част от секундата очите на Рамон, отразени в огледалото, после погледна настрани и се засмя. Нито се съгласи с европеанеца, нито възрази. Той продължи, все едно че му беше отвърнала; това, че мнението й беше без значение, само доказваше позицията му.
— Имам предвид, да вземем теб — каза той с ръка на нейната, все едно я сочеше. — Ти излезе с мен, защото беше длъжна. Не, не. Не ми възразявай, няма проблем. Имам богат опит, да. Разбирам. Аз съм големият пътуващ тузар и твоят шеф иска да е сигурен, че съм щастлив. Това ми дава сила, разбираш ли? Властта е сила. Ти излезе с мен и дойде в този бар, нали?
Жената каза нещо, но гласът й беше много тих, за да се чуе, устата й — присвита в усмивка. Не подейства.
— Не, сериозно — продължи мъжът. — Какво би направила, ако ти кажа, точно сега, да дойдеш в стаята ми с мен и да те чукам? В смисъл, наистина ли си в положението да откажеш? Би могла, нали? Би могла да кажеш, че не искаш. Но тогава ще наредя да те уволнят. Просто така. — Щракна с пръсти и се усмихна хладно.