Рамон отпи от чашата си. Уискито изглеждаше разредено. Но беше слушал приказките на онзи от Европа от доста време и ледът се беше разтопил до малки кръгчета, колкото нокътя на кутрето му.
— Или даже не в стаята ми — каза европеанецът. — В уличката, отзад. Мога да те изведа там и да ти кажа да си смъкнеш тази рокличка, да си разтвориш краката и сериозно, какво би могла да направиш? Просто хипотетично, нали. Просто казвам: какво ако? Това имам предвид под сила. Имам власт над теб. И не защото съм добра личност, а ти си лоша. Изобщо не става въпрос за морал.
Ръката му се смъкна от нейната. От мястото си Рамон предположи, че е продължила по бедрото й или може би дори по-натам. Тя вече седеше много сковано. Все още се усмихваше, но усмивката беше крехка. Машината пачинко беше спряла. Никой друг в бара не говореше, но европеанецът не го забеляза. Или може би го забеляза и точно това беше целта: всеки да чуе и да разбере. Рамон срещна очите на Микел Ибрахим и почука по ръба на чашата си. Барманът не проговори, просто му сипа още.
— Всичко е в силата. — Гласът на оня вече бе по-тих. В думите имаше басова нотка. Жената се засмя и избута косата си назад. Нервен жест. — Разбираш ли какво ти казвам?
— Да — каза тя. Гласът й бе по-тънък. — Наистина. Но мисля, че е време да си…
— Не ставай — каза европеанецът. Не молеше.
„Боклук“, прошепна някой. Рамон си допи уискито. Беше му четвъртото. Може би петото. Микел имаше кредитните му данни. Ако беше без пари, Микел щеше да го е изритал навън. Рамон остави празната чаша на бара и бавно, преднамерено, постави двете си ръце с дланите надолу, и ги изгледа. Ако беше прекалено пиян, нямаше да му се сторят негови. Приличаха на неговите. Като цяло. Беше достатъчно трезвен. После погледна напред и се видя в мъглата на огледалото; видя, че леко се усмихва. Жената се засмя. В смеха й нямаше веселост. Имаше страх.
— Искам да кажеш, че разбираш — каза европеанецът. Гласът му беше тих. — А след това искам да дойдеш с мен и да ми покажеш колко много си съгласна с мен.
— Ей, pendejo — каза Рамон. — Сила ли искаш? Какво ще кажеш да дойдеш навън и да ти сритам шибания гъз?
Европеанецът се обърна, изненадан. Последва миг на пълна тишина, а след това барът ревеше, всички бяха станали на крака, ръкопляскаха. Рамон видя мига на страх в очите на мъжа от Европа, последвалия гняв. Намести ножа в ръкава си и се ухили…
— На какво се усмихваш, hijo? — каза инспекторът.
— Просто си мислех за нещо — отвърна Рамон.
Дълга пауза. Инспекторът се смъкна до него, все едно двамата бяха затворници в една и съща килия.
— Ще промениш ли версията си?
Рамон дръпна дълго от цигарата, въздъхна бавно и издиша дълга сива струя дим. Няколко коментара, един от друг по-гадни, му минаха през ума. Неща, които можеше да каже, за да им покаже на тия колко не го е страх от тях, нито от извънземните, за които се бяха направили на ловни кучета. Накрая каза просто:
— Не.
— Твоя работа.
— Все пак ще получа ли храна?
— Разбира се. И си направи една услуга. Премисли. И го направи бързо. Пол има една идея как да покаже на енье, че си пълен с говна. И ако те поискат да те качим на кораба им, заминаваш. И тогава си обречен.
— Благодаря за предупреждението — каза Рамон.
— De nada — отвърна инспекторът. От тона му ясно се разбираше, че за него наистина не е нищо. Тъй или иначе.
28.
Времето в килията беше странно нещо. Тъмнината го беше оставила с чувството, че е захвърлен и забравен. Сега, когато бяха включили осветлението, имаше усещането, че го наблюдават непрекъснато. Светлината беше безжалостна: правеше всяко петънце и драскотина в килията съвършено ясни. Рамон огледа раните си и заключи, че ще го боли и ще пикае кръв още дни наред, но пък нямаше да е последният, убит от Джони Джо Карденас. Щеше да се възстанови… ако енье му позволяха.
Имаше истории — всички официално отричани — какво ставало с хора, прегрешили срещу екипажите на транспортните кораби. Рамон беше слушал доста от тях и им вярваше — или не, според това кой ги разказваше, кога и къде. След като беше стигнал в колонията, всички те придобиха статута на разкази за призраци. Бяха забавно плашещи и нелепи, но не и нещо, за което да си хабиш времето в мислене. Сега обаче се чудеше. Ако го вземеха, щеше ли да издържи?